ПРИКАЗКИТЕ НА СТАРИЯ ГРАД - Ваня Георгиева

Балерината и палячото

            Ти знаеш къщата със заоблена изпъкнала куличка, под която има изящна мида. В нея в една лятна тиха вечер едно малко момиченце очакваше вратата на стария салон да се отвори и майка му да внесе огромния сладкиш с череши, който приготвяше на всеки рожден ден. Момиченцето се казваше Лили и то наистина приличаше на розова лилия. Гостите възбудено шумяха и подреждаха своите подаръци върху раклата в ъгъла.

            Какво ли имаше в големите шарени кутии? Лили нямаше търпение вечерта да свърши и да може да седне в средата на мекия килим и да отвърже панделка след панделка. Но точно, когато вратата се отвори, в стаята влезе една от прислужниците, извика нещо и всички се втурнаха в другата стая. Там майката на момиченцето лежеше странно като пречупена кукла, но усмивката още светеше по лицето й.

            Никой не помисли дори за подаръците. всички изумено се взираха в широко отворените влажни очи на младата жена. Обясниха на момиченцето, че вече майка му е ангел на небето и от там го гледа дали слуша. И Лили всяка вечер изпращаше по една целувка вечер към звездите, защото може би и ангелите нощем си лягат да спят там.

            Един ден Лили все пак влезе в затворената стая и отвори подаръците си един след друг. там имаше и куклена къща и сервизи от истински китайски порцелан. Но най-красива от всички беше една малка балерина, която лежеше в кадифена кутия и когато я поставеше върху металната кръгла плочка в средата, кутията почваше да свири, а балерината да се върти пред тясното огледало в златна рамка. Мелодията беше нежна като от стотици кристални звънчета. Порцелановото лице на балерината напомняше листенце от роза и накъдрената й тюлена поличка беше също като розов цвят. Тя издигаше двете си ръце високо, извити във венец, а краката й се кръстосваха и опираха плочката само на тесните палци.

            Момиченцето завърташе отстрани ръчката на пружината, а после подпираше брадичка с длани и се усмихваше мечтателно на малката си приятелка. И така музиката се лееше, а балерината танцуваше ли танцуваше.

            Скоро след смъртта на майката, таткото започна да кашля лошо и един ден дойде бабата на момиченцето, прегърна го и каза: „Твоят татко се разболя тежо, но ти можеш да му помогнеш като го накараш да се усмихва. Ще можеш ли?“

            Таткото боледува дълго, лицето му беше бледо и измъчено, но винаги на него грейваше усмивка, когато в стаята влизаше детето и танцуваше за него заедно със своята балерина.

            Веднъж на гости дойде момченцето на съседите и подаде на Лили един много весел палячо с розови бузки и тъмни пригладени коси, за да разсмива болния татко и къдрокосото му момиченце. Тримата си разказваха весели неща и се смееха, а гласчетата им звъняха като коледни камбанки. Те забавляваха таткото, докато се той закашля продължително и бабата ги изведе навън.

            Един ден усмивката на таткото се стопи, той само тихо въздишаше и тъжно гледаше своята Къдрокоска. А Лили въртеше дръжката на кутията все по-бързо и балерината танцуваше отново и отново… Но пружината изведнъж щракна и нещо вътре спря да работи.

            - Татко, - извика момиченцето, но очите на таткото бяха вперени нагоре – там, където, може би, живеят ангелите.

            – Ах, ти си само една лоша и вятърничава танцувачка! Защо не ми помогна за татко? Радвам се, че се счупи, не те искам! Не те искам! И тебе също!

             И Лили хвърли балерината в кутията, напъха и палячото там и ги запокити навън в тъмната нощ. Сигурно кутията би се разбила на паважа, но една невидима ръка я отблъсна и тя падна в претрупаната количка на старата клошарка, която спеше, сгушена под прозореца на долния етаж.

            Щом попадна в кутията, палячото се почувства страшно неудобно, защото той много харесваше балерината, но считаше за крайно неприлично да го натикат в тази тясна стая с нея, преди да се е представил.

            - Хм, хм – деликатно се изкашля той. – Мила госпожице, аз никога не бих си позволил така непочтително да се притисна във Вас, ако не бяха ме заставили да го направя.

            – Моля Ви, - изхлипа нещастно балерината. – Това е нищо в сравнение с мисълта, че никога няма да видя светлината, че моята музика угасна завинаги и аз никога повече няма да танцувам.

            - Аз не мога да поправя това – въздъхна палячото. – Но мога да ви помогна да преодолеете самотата, като ви разказвам своите весели истории. А аз обичам да измислям весели истории.

            И така клошарката намери на сутринта кутията и реши да не докосва балерината - такава прелест - с мръсната си, овързана с парцали ръка. Тя всяка сутрин нежно я забърсваше с копринено парцалче, а после полека отваряше капака и дълго се любуваше на двете играчки, които като че бяха направени да стоят една до друга. А всеки път, щом го направеше, като че над главата й прелиташе ангел.

            Един ден покрай нея мина майка с малко момиченце. Детето гореше от висо температура и с мъка държеше очите си отворени. Майката стискаше последните си пари, с които щеше да купи лекарство за детето.

Клошарката протегна кадифената кутия и не се обиди от уплашения поглед на майката, но на лицето и полека се разля усмивка, когато жената все пак пое подаръка и го притисна до гърдите си заедно с детето.

            - Вашето малко ангелче заслужава това - добави старата жена и очите й засияха, както може би са сияли някога много отдавна.

            Момиченцето живееше с майка си в малка стая, вкопана дълбоко в земята на една висока и красива къща. В задимената от старата печка стаичка имаше малка полица, над гавата на болното дете. Там лежеше подаръкът на старата жена. Дните минаваха и детето, макар и много бавно, но все пак оздравя.

            Балерината и палячото отново видяха светлината. Те години наред седяха един до друг на лавицата над леглото на детето. Усмихваха му се през деня, а нощем се притискаха един в друг и палячото продължаваше да разказва своите приказки.

            …Двете кукли преживяха всички тъжни и прекрасни мигове от детството и младостта на малкото момиче. Когато порасналата им господарка облече бяла рокля като обърнато лале и хвана силната ръка на красив млад мъж с малко сърдит глас и много вдигната брадичка, най-щастливи от всички бяха палячото и балерината.

            Дни след това момичето отиде да живее в голямата и просторна къща на своя съпруг, а старата стая заедно с лавицата беше продадена на портиера, който често приближаваше до балерината, милваше с пръсти лицето й и я наричаше: „Моята мила Емили!“ А на палячото чукваше носа и му намигваше закачливо: „Такива ми ти работи, приятелю.“ Емили всъщност беше красивата усмихната млада жена малката снимка на шкафа, а до нея стоеше ухилен като весел палячо човек, който много напомняше стареца от стаята.

            Един ден в стаята влезе непознат младеж, прегърна го и каза: „Дядо, дойдох за теб!“ Те заплакаха и палячото и балерината също, но това бяха сълзи от радост.

            Старецът пое кутията в ръце, постави вътре двамата влюбени и рече: „Мили мои, донесохте ми толкова радост с вашата любов. Време е да зарадвате някой друг.“    Дни след това кутията попадна в магазин за стари вещи и много хора харесваха странната двойка, но щом разберяха, че механизмът не работи, въздъхваха разочаровано и си избираха нещо друго.

            И ето че един ден в магазина влезе млад човек с тъмни къдрици и нежни издължени пръсти. Той пое балерината, прибра ласкаво косите й и избърса праха от лицето на палячото. Имаше нещо много познато в движенията и гласа му, нещо топло и обещаващо. А в магазина като че трепнаха завесите и ангелски звън премина и изчезна навън.

            Той постави кутията върху дъбовата резбована маса и внимателно отвори капака. Пръстите му внимателно изваждаха и нареждаха частите, докато всяка отиде на своето място. След      наколко минути пружината изскърца и от кутията малко нестройно прозвуча, за първи път от много време, познатата мелодия, а балерината някак плахо но все така прелестно се завъртя пред огледалото пред прехласнатите очи на палячото и младия мъж.

            На другия ден две нежни ръце поеха кутията, загърната в червена хартия и бяла панделка.

            - Но това е моята балерина – извика младата жена. – А това е твоят паляча, този, който ми подари, за да разсмива татко. Цял живот съжалявах, че я изхвърлих тогава! Истинско чудо е, че си ги намерил. Скъпи, толкова е мило! И през всичките тези години те са били заедно! Просто не е за вярване!

            - Защо? Не виждаш ли, че те също се обичат. Толкова много, колкото ти и аз.

            Минаха много години и когато един ден къщата потъна в цветя и внучката на някогашната млада жена облече своята бяла рокля като обърнато лале, възрастната дама подаде на младата двойка същата кутия, в червена хартия и бяла панделка.

            - Пазете ги! – тихо каза Лили.- И ви обещавам да се обичате толкова, колкото дядо ви и аз.

            И никой не видя в тъмнината на тясната кутия, как палячото целуна поруменялото лице на балерина и прошепна:

            „ Всичко започна отново, любима!“

            А на небето два ангела си подадоха ръце и също се усмихнаха с любов!