ЗА ЖИВОТНИТЕ В ГОРАТА - Ваня Георгиева

Кака Сврака

Още Сънчо щом промуши лъч към сънното дере, тръгна Зайо дългоуши киселец да си бере. Под листака се навежда и подбра ги лист по лист.  И в торбичка ги нарежда – всеки да е здрав и чист.

Но излезе от шубрака с пораздърпана яка, недоспала кака Сврака и започна ей така:

- Абе, Зайо, киселеца тук във тръни ли береш? Ти да видиш баба Меца - със очи да го ядеш - едър, сочен  - до реката. А пък твоя я го виж - ситен, ситен – във ръката само да си го държиш.

Дълго Зайо бра и слуша, пък накрая тропна с крак, че дойде му чак до гуша присмехулният й грак. Хвърли в храстите торбата и си тръгна наскърбен.

            А пълзеше над гората утрото, не беше ден. Кацна Сова качулата там на боровия клон. Търсеше от светлината плътен, проветрив заслон.

Тъкмо клепките притвори и във сън потъна, но … кака Сврака проговори от съседното дърво:

- Совке, що така задряма!. Де се скита цяла нощ?  Виж ме, станала съм рано, свърших работа - цял кош! Нямаш ли какво да правиш или Слънчо ти е враг?

- Сврако, спирай да говориш!

Свраката започва пак:

- На децата си свари ли каша или не ядат?

Совата, съвсем без сили, тръгна да си търси път.

Но не чака кака Сврака. Зърва бобър до вира. Със теслата чука, трака, еква старата гора - майсторът си прави лодка, украсява я с' слънца. Лодка - само за разходка за добрите му деца.

Кака Сврака пак заграчи:

- Тая лодка, няма спор, без платно ли ще се влачи?

- Аз я правя със мотор - рече Бобърът сърдито и подръпвайки мустак.

Кака Сврака без да пита, почва да го дразни пак.

- Вижда ми се нещо крива… Що не питаш някой друг.

- Сврако, стига се присмива! – той й рече. - Марш оттук!

- Бре, какви сме докачливи!- прихна да се смее тя! Клъвна две узрели сливи и доволна отлетя.

Две мечета, две братлета се боричкаха със смях. Мятат лапки и крачета. Кака Сврака спря до тях.

- Леле, леле, толкоз рано, а сте мръсни до уши. Де е майка ви Мецана, бързо да ви утеши. Че и да ви понатупа.

Но се чу гръмовен глас откъм мечата хралупа:

- Я да си вървиш у вас!

И Мецана кротко гушна палавите си деца.

- Хайде рожби, непослушни, мийте лапки и лица, че обядът вече чака.

Стихна бързо глъч и смях.

Клюна вирна кака Сврака малко настрани от тях, но не литна над гората. До полянката се спря.

Лиса долу под елата на котлончето си сгря пилешка яхнийка вкусна – не в тиганче, а в тава. Магданоз отгоре пусна и разбърка след това.

- Лисо, май ти идва множко яденето за обяд  – рече кака Сврака.

– Божке! - Лиса примижа от яд. Но изви очи и рече: - Ти от там не виждащ май! То като се поопече, сви се доста в тоя край.

Рече Сврака да надникне, но я стисна за врата Лиса, тъй че да не викне и й рече ей така:

- Я със тебе да започна! Няма да ме гони глад! Е, сега ще бъде точно яденето за обяд.

- Спри се Лисо! – викна Ежко! Знам, говори ни напук…

- Не, ще си изпати тежко тази присмехулка тук!

И я стисна в зъби Лиса, ала Ежко я възпря.

 Кака Сврака тъй се слиса, че сърцето й примря.

И когато се усети на земята – бързо беж ! Тръпнеха й коленете от лудешкия вървеж, но за полет не помисли. Сили няма за това. „Ох добре, че Ежко с Лиса тихо, мирно се разбра.“

… Минаха се две недели. Всички чуха за това. Как ли само са се смели, кака Сврака не разбра. Ала спря да се закача. Стана дружелюбна май.

Ето че и разказвача трябва да постави край.

… Но все пак ще споменеме, като новина дори,  че излюпи си след време кака Сврака рожби три. И научи ги прилежно – кротко те да се държат, да говорят с всеки нежно и със всички да дружат.