МОРЕ И ДЪЖД - Татяна Йотова

Приказка басня

 

От облаците черни изведнъж

задуха, заплющя на едро дъжд.

Удари гръм и втори, трети, пети

над синьото безбрежие – морето.

Дъждът с нахален глас се извиси

над сепнатите кипнали вълни.

‒ Ехей, море, туловище огромно,

не се ли чувстваш някак старомодно?

Стоиш на място – никакъв прогрес!

Дали от мързел не изпадаш в стрес?

А виж ме мене – колко съм раздвижен

и в боя с тебе пръв съм и престижен!

Така ще те натупам със камшик,

че дълго ще се плезиш със език.

Морето с пръски пяна отговори:

‒ Но, братко дъжд, какво, че си отгоре

и можеш да ме шибаш, без да спреш!

Та ние с теб едно сме – щеш, не щеш…,

вода природна, силна, чиста, нужна!...

‒ А, не! Роднинството ти ми е чуждо!

Сравняваш мене, сладкия, със теб!

Та ти си само сол – един пакет!

А аз летя изискано, красиво,

пък тебе само да лежиш те бива.

‒ Но щом изгрее слънце през деня –

морето доказателства събра –

от водните ми пари ти се раждаш,

така че не, недей да се заяждаш!

‒ От водните му пари! Виж го ти!

Сега съвсем, съвсем ме разлюти!

И в ударните капки тъй го стегна,

морето под дъжда без глас застена:

‒ Но в мене плуват кораби, мечти,

децата по брега играят с дни…,

подводният живот е тъй прекрасен,

а ти си, братко, мъничко опасен:

полезен си и често си добър,

но в дъжд човек отваря си чадър!

… И тъкмо да излее още хули,

гласът гръмовен някак се затули.

Огледа жално с ръста си висок

и някой го прибра с безшумен скок.

Полека-лека нещо се прекърши,

дъждът изчезна – силата му свърши.

А битото, окъпано море

споделя с мене свойто битие.

По-синьо стана, още по-дълбоко,

притихнало и даже мъдрооко

в очакване на следващия дъжд,

дори да рукне пак тъй, изведнъж.

 

А ти поука взе ли си, човече,

че, май, високомерието пречи,

и нека всеки в този кръговрат

да чувства своя ближен като брат.

За всеки има място под небето,

намериш ли го – пее ти сърцето!

----------------------------