УМ ЦАРУВА, УМ РОБУВА УМ ПАТКИ ПАСЕ Павлина Николова

Тази приказкае за деца на различни възрасти. Една приказка за глупостта и остроумието по мотиви от българския фолклор.

 

Имало едно време един дърводелец. Въпреки младостта си, той умеел да прави мебели, от хубави по-хубави, но в тази професия всичко започва от отсичането на дърво и неговата обработка. И така, младият дърводелец, който имал вече семейство и чакал дете, наточил брадвата си, с която щял да отсече дърво и я окачил зад вратата. Отишъл до работилницата си и когато се върнал, що да види – всички в къщата  - бабата, дядото, жена му, плачат и си скубят косите.

-          Защо се вайкате? – учудил се дърводелецът.

Бабата през сълзи казала, че се страхуват от окачената брадва, която може да падне върху детето и да го посече, когато се роди.

-     Как може да сте толкова глупави? – казал младият мъж и откачил брадвата от

вратата. – Ще тръгна по света и ако не открия по-глупави от вас, няма да се върна вкъщи!

            Вървял младият човек и се ядосвал на глупостта на най-близките си хора. Чакал да му се роди дете, но „Казана дума, хвърлен камък”- връщане назад нямало.

            Вървял, вървял и тъкмо да премине един поток, съгледал на брега трима души, с потопени в потока крака, люто да се карат.

-          Защо се карате ? Мога ли да ви помогна?- попитал дърводелецът.

-          Ох, никой не може да ни помогне!– казал първият.

-          Киснем тук от вчера! – казал вторият.

-          Объркахме си краката и не знаем, кой крак на кого е? – казал третият.

-          Ама, че сте глупави!– засмял се дърводелецът и като взел една пръчка, започнал

да ги шиба по стъпалата. Начаса, тримата глупаци си „намерили краката” и побягнали през глава към селото.

„Ей, имало и други глупави хора!”, помислил момъкът и продължил пътя си.

Стигнал друго село и отдалече чул музика. Надсвирвали се кларинета и акордеона, а тъпанът - думкал с все сила.

Сватбено шествие се било струпало пред високите порти на една къща. Приближил се нашият герой и чул, че хората „умуват” как да въведат булката в двора на жениха. Качена на коня, с изправена стойка, булката не можела да мине през портата. Чудили се сватбарите  главата на булката ли да отсекат или краката на коня? Свекърът вече точел сърдито ножа.

Момъкът се хванал за главата. „Що за глупост? Достатъчно е булката да се наведе и  готово”. Приближил се той, дръпнал я за крака, тя се навела и конят свободно минал през портата.           

„Ей, колко глупави хора имало по света”, казал си дърводелецът, но продължил пътя си.

Тъкмо се канел да прескочи една вада, видял недалеч някакъв човек, упорито да търси нещо във водата.

-          Какво търсиш? – попитъл момъкът.

-          Ох, остави си. Загубих всичко, което спечелих за три години работа.

-          Много съжалявам, сигурно е кесия с пари?

-          Не! Нещо много по-голямо!

И двамата пъхнали ръце във водата и заровили по дъното. Ровили дълго. Водата се размътила и момъкът казал:

            - Тука стана буламач*!

Скочил човекът и радостно завикал:

- Това е богатството, което загубих! За три години работа, моят чорбаджия ми плати с тази дума – „буламач” и каза, че тя ще е само моя. Повтарях си я през целия път да не я забравя, но като прескачах вадата я забравих. Благодаря ти, че ми я припомни!

„Буламач, буламач”си заповтарял доволно човекът и отминал.

„Ей, тъжно се усмихнал момъкът, три години да работиш за нищо!” Разбрал, чемного хораГлава имат, ама в главата нямат!

Дърводелецът  вече бил пребродил много пътища. Надявал се да срещне и умни хора, които никой не може да надхитри. Запял песен, която не била весела, но на душата му станало по-леко. И ето, пред него друго село.

Гледа, един човек залепил гръб на каменна ограда, привел се, не мърда.

-          Добър ден!- поздравил момъкът.

-          Ох, денят не е добър за мен. – казал селянинът. – С часове подпирам оградата

 да не падне, докато моят съсед се върне и ми донесе парите, които ми дължи.

-          Кой ти каза да подпираш?

-          Съседът! Видях го до оградата и му припомних да ми върне дълга, а той каза,

че сега не може, защото подпира оградата да не падне. „Ако ме отмениш за малко, ще отида да взема парите”. Така ми рече.

Засмял се момъкът под мустак. „Има глупаци, но има и хитри хора като този, който

е накарал съседа си, цял ден да подпира зида. Трябва да го потърся”.

            Разпитал момъкът из селото и разбрал, че този хитър човек се казва Петър и  сега пасе овцете недалеч, на тучната ливада. Не губил време и бързо закрачил. Наистина, на ливадата край селото, видял човек с калпак, който се подпирал на гегата си, а около него стадото му.

-          Добър ден! – поздравил момъкът.

-          Дал Бог добро! – му отвърнал овчарят.

Момъкът решил да изпита човека, който се славил с остроумието си.

-   Дойдох да купя от теб едно агне, но искам нито да е бяло, нито да е суро, нито да е черно. Имаш ли такова?

-          Да, имам, казал Петър, но трябва да дойдеш да го вземеш…., я да видя кога?

Ще дойдеш да го купиш нито  когато е делник, нито  когато е празник.

Засмял се момъкът. Какъвто въпроса, такъв и отговора! Той поискал нещо невъзможно и трябвало да го получи в невъзможен ден.

 

            Заприказвали се, а покрай тях прелетяла пеперуда.

Петър замахнал и успял да я хване. Захлупил я в шепите си и попитал. 

-          Пеперудата, дето хванах, според теб жива ли е или мъртва?

Дърводелецът отвърнал:

-          Всичко е в твоите ръце!

-          Верен отговор. – засмял се Петър.

            Прегърнали се и двамата станали побратими - „Които си приличат се привличат!”

            Момъкът решил да се върне при семейството си. Да отгледа сина си, да го научи на занаят, на ум и разум.

 

            ШАРЕН  СВЯТ!

            УМ  ЦАРУВА, УМ  РОБУВА …..!