Розата кокетна - Рафет Седатов Исмаилов

Розата отвън суетна и кокетна

си слага пудра, за да бъде звездна

но често напоследък мръщи се тя,

след като мъничко се разхубавя.

Помисли се за манекен и примадона

и превърна се в някаква особа,

сърдита на слънцето е денем

понеже и придава черен тен.

„Листата ми капнаха от твоите лъчи”-

крещеше тя - „нима нямаш ти очи!”

 

Сто пъти розата ревеше, че искала вода

и завиждане дори на сухата липа

поливаше я всеки ден чичо Стойчо

борец на младини, викаха му Бойчо.

Всяка заран галеше розата кокетна

и ѝ викаше „Ти си красота неземна”.

И пак розата намръщена стоеше,

че чак от любовта ехтеше,

„Обич не съм видяла, камо ли вода,

Стойчо кара ме да се седя на студа!”

 

Какво ли не даде Стойчо за нея

нея ли полива, нея ли обича.

Розата гримирана глезена седеше,

и вечно недоволна викаше, крещеше,

но ето на! Бодлите си остри показа

и решението си грешно изказа.

 

„Вий не ме обичате, за вас не съм красива”-

рече недоволна на всички около нея.

„Да бях сама без вас да живея,

ах за такъв живота аз копнея”,

ето на! Мечтата ѝ се сбъдна,

и слънцето обидено леко помръдна

„Така да бъде” - каза сърдито то

и така си отиде поредното лето.

Тежка зима на вратата почука

и слънцето мустака си засука

от дни сняг на парцали валеше,

а слънчака зад облаците спеше,

Стойчо също обиден спря да полива

а розата кокетна се превърна в сива.