УОЛИ - Боряна Петрова

ГЛАВА 1

Зайчето Уоли живееше в малка, уютна къща. Тя не беше обикновена къща, в каквато хората живеят, нямаше маса, стол, легло и други такива неща, каквито има във всеки дом. Тя беше малка стъклена кутия, застлана с дървени стърготини, от нея се виждаше целият свят. Добре си живееше Уоли, имаше много приятели, с които говореше на различни езици. Съседи му бяха двойка костенурки, те по цял ден плуваха в езерцето си и се припичаха на лампата върху изкуствен остров. До тях живееше игуана, но нея все едно я нямаше, по цял ден седеше като препарирана върху един изсъхнал клон. Беше толкова необщителна, не говореше с никого! Срещу къщата на Уоли беше клетката на папагалите. Те бяха много дружелюбни. Всяка сутрин поздравяваха комшиите си с „Добро утро, как спахте?” Да, те бяха много възпитани птици. Отсреща се бяха настанили семейство риби, но то не беше обикновено семейство, което има две-три деца, те бяха толкова много, че не можеха да се преброят на пръстите на двете ръце. Рибите бяха много тихи животни, не създаваха никакви проблеми, по цял ден плуваха и правеха различни акробатични номера. Домът им приличаше на цветен телевизор. Уоли можеше не прекъснато да ги гледа и да им се радва, ако не бяха нахалните хамстери. О, да, Уоли познаваше много хамстери. Те също живееха в стъклена къща, но по-просторна от неговата, защото бяха много. Хамстерите имаха най-различни развлечения-всякакви катерушки, въртележки и виенски колела. Те от сутрин до вечер си играеха и вдигаха много шум.

            Да, такъв беше животът в зоо магазина. Уоли другаруваше с най-различни животни. Е, вярно, че не можеше да се усамотиш и да подремнеш на спокойствие, но пък беше голяма веселба.

Идваха нови животни, отиваха си старите и разделите бяха много тъжни, но пък радостта от новите познанства почти компенсираше загубата на предишните приятели.Хамстерите не се задържаха дълго, те бяха най-търсените домашни любимци. Те не бяха претенциозни като папагалите, глезени като котките или скучни като игуаната. Затова къщата им често оставаше празна докато пристигнат новите й стопани. Всяко животно си мечтаеше за истински дом и любящо семейство. Уоли беше чувал най-различни истории за малки момиченца и момченца, които си взимат домашен любимец, грижат се за него, играят си и го даряват с много любов. Той всяка сутрин се събуждаше с една и съща мисъл: „Дали днес ще е моят ден да си намеря семейство?“

            Един ден се случи нещо необикновено. В магазина влезе едно семейство с малко момиченце със златни плитки и червени панделки на краищата им. „Софи-каза баща й-ела да си избереш хамстерче.“ Софи се надвеси над къщата им и започна да ги оглежда. Дълго се взираше в тях, но никое не хващаше окото й. Изведнъж погледна Уоли и възкликна: „Искам него!“ Но както често се случваше, родителите й започнаха да изтъкват всякакви аргументи: че е много малка да се грижи за зайче, че ако не иска хамстер ще й вземат рибки или костенурки и т.н. Те споменаха всякакви причини, каквито Уоли бе чувал неведнъж, но Софи беше много упорита, тя обеща, че ще се грижи сама за Уоли, ще го храни, ще го разхожда и редовно ще му почиства къщата. Беше толкова убедителна, че родителите й нямаха причини да й откажат. „Е, все пак живеем във ферма-казаха те.- Ще се намери място и за едно зайче“. Софи беше толкова щастлива, че очите й искряха като лятно слънце. Усмивката не слизаше от нежното й личице. Уоли не можеше да повярва какво му се случва. „Днес е най-щастливият ден от живота ми, казваше той на раздяла с приятелите си, дано и вие да имате моя късмет.“ Уоли вече имаше нов дом и истинско семейство, за каквото всеки си мечтае.

 

ГЛАВА 2      

И така, пътуването беше доста дълго и уморително, защото, както знаете, няма ферми в града, но Уоли не се оплакваше, въпреки че пътуваше в кутия от обувки в багажника на пикапа на бащата на Софи. Това се наложи, тъй като законът забраняваше домашни любимци да се возят при шофьора, а Уоли вече официално беше домашен любимец на Софи. В късния следобед пристигнаха във фермата. Уоли тръпнеше в очакване да разгледа новия си дом. Нещо му посказваше, че там щеше да бъде безкрайно щастлив.

Фермата беше обширна. Не се виждаше къде започва и къде свършва дървената й ограда. Къщата се намираше в средата на голям двор, чиято предна част се стопанисваше от огромен черен ротвайлер със страховитото име Слипър. Той вдъхваше почит на останалите обитатели на фермата, но те рядко се осмеляваха да се доближат до владенията му. Дори хората, които гостуваха на семейството, не смееха да минат покрай него, освен ако не е вързан със здрава верига. Уоли веднага разбра, че е по-добре да си няма вземане-даване със Слипър.

В задния двор животните бяха много по-дружелюбни. Всички поздравяваха Уоли за добре дошъл, дори петелът, господарят на кокошарника, изкукурига три пъти в негова чест. Кокошките весело кудкудякаха, защото вече си бяха свършили задълженията за деня, бяха си снесли яйчицата и имаха цял следобед да мързелуват. Конете препускаха из поляните, кравите безспирно пасяха трева, защото трябваше да се погрижат за прехраната на теленцата си. Прасетата се търкаляха в локва кал и се състезаваха кое ще стане по-мръсно.

Недалеч от фермата течеше голяма река. Уоли веднага разбра, че не бива със Софи да ходят там сами, защото реката е много дълбока и опасна.

Уоли беше очарован от новия си дом. Знаеше, че там ще живее в мир и безгрижие. Бяха му приготвили собствена къщурка, която не беше в двора. Той щеше да живее в кухнята на семейството. Малко домашни любимци са имали тази привилегия, всъщност само Слипър е живял там като малко кутре, но след като е станал достатъчно голям да се грижи сам за себе си, са го настанили навън, в голяма кучешка колиба.

Дните отлитаха един след друг в игри и веселие. Софи удържа на думата си, сама се грижеше за Уоли, хранеше го, почистваше му къщата и по цел ден тичаше с него по поляните. Сезоните се сменяха, след щурото лято дойде дъждовната есен, разходките ставаха все по-кратки, защото времето не позволяваше, но Уоли и Софи можеха да се забавляват и вкъщи. Играеха на най-различни игри, пееха, танцуваха и измисляха какви ли не пакости. Така и не усетиха кога дойде и си отиде зимата.

Вече беше пролет, природата се събуждаше, дърветата цъфтяха в нежни цветове, птичките радостно чуруликаха, а голямата река се беше освободила от сковалия я лед и беше по-пълноводна от всякога. И тогава се случи нещо чудесно. Един ден, докато правеха сутрешната си разходка, Софи и Уоли забелязаха, че кокошарникът има нови обитатели. Дванадесет малки пилета, пухкави като захарен памук, подскачаха напред-назад. Гордите им родители важно крачеха край тях и приемаха комплименти. „Ох, колко са сладки!“ казваха кравите. „Толкова са пухкави и игриви!“ възкликваха конете. Само прасетата не бяха доволни. „Още пернати! От тях човек не може да си направи кална баня на спокойствие, само кудкудякат и недоволстват!“ И така, фермата ставаше все по-многобройна, скоро и кравата очакваше рожба, котката имаше три малки котета, всичко беше изпълнено с живот.

Дойде лятото. Скоро се навършваше една година откакто Уоли беше при новото си семейство и те му готвеха страхотна изненада.

Една сутрин Уоли се събуди от особено вълнение, днес беше денят, в който щяха да честват неговия празник. Бяха му приготвили истинско пиршество: пълна купа с плодове и зеленчуци, ядки и други вкусотии. Имаше всякакви развлечения: игри на криеница, надбягване с котката и трите й котета и каквото още можете да си представите. В края на тържеството Софи каза: „Време е за подаръците“ и донесе от съседната стая една кутия. Уоли изгаряше от любопитство. „Какъв ли е подаръкът?“ питаше се той и през главата му минаваха какви ли не идеи, но това, което се случи не беше и сънувал. Софи отвори кутията и от нея изскочи най-прекрасното създание на света. „Сега имаш нов приятел, зайче като теб“ каза Софи. Уоли не откъсваше поглед от зайката, толкова красива беше тя. Но той беше заек и въпреки притеснението успя да я поздрави и да я попита как се казва.

-Мими-отвърна тя с меден глас.- А ти?

-Аз съм Уоли и не съм получавал по-прекрасен подарък.

Вечерта, когато Уоли си легна, само една мисъл беше в главата му: „Какъв празник, ще го помня цял живот!“

Както по-късно стана ясно, от есента Софи тръгваше на училище и нямаше да има толкова свободно време за игри, трябваше да заляга над уроците и да е добра ученичка, защото тя беше най-послушното дете на света. Това беше причината да доведат на Уоли компания, но той не се оплакваше. Въпреки че му липсваше Софи, новата му приятелка беше много мила и времето им заедно минаваше като миг.

Дойде първият учебен ден. Софи беше малко притеснена, но всички животни я подкрепяха, родителите й й вдъхваха куражи тя тръгна по-смела и с желание да открие един нив свят, свят на истории, пътешествия и приключения, всичко, което може да се научи от детските книги.

Мими и Уоли бяха много щастливи заедно и въпреки че навън вече беше есен и дните ставаха все по-къси и мрачни, те не спираха да играят. Един дъждовен ден, улисани в игра, не разбраха как се бяха озовали в предния двор. Докато осъзнаят къде се намират Слипър вече беше затиснал Мими с лапа, а ухото на Уоли беше в устата му. „Мими, бягай!“ викаше Уоли и се опитваше да се освободи, но зъбите на Слипър се бяха впили дълбоко в кожата му. Зайчето се бореше с всички сили, сърцето му биеше лудо, цялото трепереше от страх. Когато Уоли си мислеше, че няма надежда да се измъкне от лапите на този звяр нещо светна и сякаш разцепи небето на две. След малко гръмна толкова силно, че Слипър изквича като малко пале, пусна жертвите си и се шмугна в кучешката колиба. Явно и кучетата ги беше страх от гръмотевици.

Мими и Уоли хукнаха да бягат, провряха се през оградата и се скриха в полето. „Никога няма да се върнем там-каза Уоли.- Всеки път щом чуя кучешки лай ще мисля, че сме в опасност“.

Цяла нощ Мими и Уоли се скитаха без посока, докато не чуха шумолене. Реката е наблизо, помисли си Уоли. Тръгнаха следвайки звука, докато реката не се появи пред тях. „Но как ще минем на другия бряг?“ попита Мими и в този миг видяха двама рибари, които подготвяха лодката си. Бяха тръгнали към отсрещния бряг за стръв за риба. Беше идеална възможност. Зайчетата без колебание скочиха в лодката и се скриха под рибарските мрежи. Когато прекосиха реката Мими и Уоли се почувстваха в безопасност. Слипър беше далеч от тях.

Дни и нощи зайчетата тичаха без ориентир. Хранеха се с корени на растения, пиеха дъждовна вода и спяха под открито небе. Седмиците се нижеха една след друга и дойде зимата. Вече ставаше много студено, а Мими и Уоли нямаше къде да се скрият в полето.

-Трябва да си издълбаем хралупа-каза Уоли.

Но в полето няма нито едно дърво, къде ли е гората, питаше се Уоли. Скитаха се без подслон докато не срещнаха стадо сърни.

-Извинете, къде е гората?-попитаха те.

Сърните ги упътиха и Мими и Уоли тръгнаха да търсят убежище в гората. Пътят беше дълъг и изморителен, а и зимата беше дошла и снежна пелена беше покрила земята. Мечките спяха зимен сън, къртиците се бяха скрили дълбоко под земята, дори и лисиците не търсеха плячка, а се бяха сгушили на топло в хралупите си. Цялата природа беше утихнала. Изведнъж Мими и Уоли съзряха в далечината гъста гора. „Спасени сме, Мими“ извика Уолии те се втурнаха да търсят топла хралупа. Но зад тях се чуха изплашените крясъци на ято диви гъски: „Ловци, ливци, бягайте!“ Уоли само беше чувал за ловците, но знаеше, че трябва да се крият, защото животът им е в опасност. Ако беше лято можеха да се скрият във високите треви на полето, но снежната покривка ги беше затиснала и те знаеха, че нямат шанс. Гърмът на пушките и кучешкият лай ставаха все по-силни, ловците приближаваха. Мими и Уоли се бяха сгушили един в друг и се надяваха да стане чудо.

-Вижте, глигани!-извика някой от ловците и цялата дружина се втурна след тях. Кучетата тичаха през глава и скоро всичко утихна. Дълго време зайчетата не смееха да помръднат, но когато падна нощта тръгнаха отново на път. Нощта беше много мразовита. Небето беше ясно и само голямата луна се беше престрашила да излезе в този студ. Зайчетата стигнаха до гората, намериха малка хралупа, свряха муцунките си една в друга за да се топлят и заспаха.

На сутринта Мими и Уоли поеха с нови сили в търсене на мечтания дом. Намираха храна и подслон, играеха в снега и беха истински щастливи.

И така, настъпи пролетта. Ледената обвивка бавно се топеше от клоните на дърветата, тревичките се показваха по-свежи и зелени от всякога, а цветята сънено разтваряха главици. Сякаш зайчетата започваха нов живот.

Един ден, докато тичаха в гората, намериха най-красивото и уютно място на света. Пред тях се простираше огрмна поляна осеяна с цветя, пеперуди пърхаха навсякъде, семейство гущери се припичаха на пролетното слънце, таралежи се търкаляха и главите им не се виждаха, нявсякъде беше изпълнено с игри и веселие. В средата на поляната се издигаше стар дъб, а в основата му имаше просторна хралупа. В клоните му бяха накацали птички, които пееха най-прекрасните песни, а палавите катерички ги замеряха с лешници.

-Мими, това е нашият дом. Тук ще създадем семейство и ще бъдем безкрайно щастливи.

Уоли често си спомняше за Софи и за първото си истинско приятелство, но зовът на природата беше по-силен. Всеки ден, докато си играеше с малките си рожби, си мислеше, че е най-щастливият заек на света.