Приказка за Баба Марта - Анка Келешева

            Преди много години в една малка, но много красива страна, наречена България, се родило приказно красиво момиченце. Хубостта му не можела да се опише с думи и с четка да се нарисува. Косите му били тъмни, като кората на вековен дъб, които майка му сплитала на две тежки плитки и те като пълноводни реки се движели по гърба му, та чак до петите. Очите му били сини, като чисто безоблачно небе, а устните - червени, като цъфнал мак в полето. Майка му го обличала с бяла везана ризка, сукманче, препасвала му пъстра, тъкана престилка и връзвала на главата бяла забрадка с дантели. То било третото дете в многочленно семейство от дванадесет деца. Имало двама по големи брата и девет по- малки от него. Кръстили го Марта и тя била много добро момиче. Въртяла се все около майка си, помагала ѝ да приготвят храната, грижела се за по-малките си братя, гледала как се плетат шалчета, чорапи, ризи и други неща за децата си. Бръквала в кошничката с разноцветни прежди и взимала две кълбета - бяло и червено. Усуквала ги, правела ги на синджирче, и щом се получавали разни човечета, ги наричала Пижо и Пенда. Ставали и животни и други красиви фигурки, връзвала си ги на ръчичките и слагала на дрешките. Като я питали защо точно тези два цвята си е избрала, тя отговаряла, че белият е като сняг през зимата, който стои дълго високо в планината и значи чистота, нежност, доброта, здраве, а червеният е като мака в полето и роза в градината и е цвета на горещата майчина любов… Умни думи за малко дете!

            Минали години. Момиченцето станало чудна хубава девойка. Обикнала един момък, но той не бил доволен, че е беден и заминал в далечна страна да си търси работа с много пари. Там станал богат, имал много пари, но не бил щастлив, защото бил далече от Марта и от родината си. Марта много го обичала и му изпращала по едно пощенско гълъбче писъмца и връзвала на крачето му бял и червен конец - символ на нейната чиста и гореща обич. Но момъкът не се върнал. Оженил за богата жена, имал и деца. Марта не могла да обикна друг и така си останала сама…        
            Минали още години и Марта станала баба. Много обичала децата и започнала на тях да прави фигурки от бял и червен конец, които те наричали мартеници.
            Пропуснах да ви кажа, че майка
ѝ - Годината, дарила всяко от децата си с вълшебна сила – да властва по един месец над земята, да живее сред хората и да им помага. Затова Марта още от първият ден от своя месец раздавала на децата своите плетени малки играчки – мартенички. Те я обичали, а хората ѝ се радвали, защото била приятелка с Пролетта и я водела със себе си. Самата чудно красива, тази вълшебница правела всичко красиво покрай което мине - дърветата разцъфтяли и заприличвали на огромни бели и розови букети, Слънцето греело весело и изпращало топли лъчи към земята и събуждало тревички и цветя. Птичките се завръщали от топлите страни и огласяли простора с омайните си песни. Ама Марта била жена и като всички жени била с непостоянен характер, често си сменяла настроението, дори в един ден можела да е сърдита като пускала силен вятър, ако братята ѝ са изпили винцето; да вали дъжд, когато някой я обиди и разплаче и да грее топло слънце, кога тя се смее. Децата я обичали и искали тя да е винаги весела и засмяна. Господ пък я направил безсмъртна, а тя обещала:             -Докато има деца, които ме обичат и хора, които ме харесват в тази малка, красива страна такава, каквато съм, все да ги радвам със своите красиви мартенички и чудесното си приятелство с Пролетта…