Върбовата свирка - Вичо Балабанов

Напъхал  зъл ботуш във стремето, с вик коня си подкарва времето. Уж все във равномерен тръст, уж в края всичко става пръст,  но виж, под здравите копита, легендите-искри излитат, и ту угасват, ту блестят… И тъй живее си светът!

В едно село във равнината, през лято в житната позлата, а зиме цялото във бяло, все равно! Тъй и си живяло… Та всеки маркер географски, направо би звучал еснафски! Тук няма горно или долно, все равно, при това просторно!

Предели бабите кадели, по навик вечер песни пели, щом Слънчо спусне се към заник… Тъй и умирали… По навик…

Е, имали и изпитания, в неделя обед – състезание! Момците при подаден знак, се втурват до върбата чак! Със тях и зрителите също! На кой му се седи във къщи?! Та  на финала, при върбата, очаква всички веселбата! И състезатели и зрители, и журналисти, охранители, всеки ликува, вдига тост! Щом равни са, тук няма прост!

В неделя… Споменът ме парва. Хем знам, не всеки ще повярва, в една неделна атмосфера, млад момък, бърз като пантера, тъй хукнал, зяпнала тълпата, и чак щом стигнали върбата, видели го, седи и свири, унесен в есенния мирис, усмихва се и дялка нещо… Тълпата онемяла вещо. Мелодията пък игрива, ту слива се, ту тъй извива, че им напомня състезание… „Как тъй без пост?! Как тъй без звание?!“ – тълпата вкупом негодува, а оня свирката надува… „ Това на нищо не прилича!“ „Тоз няма вече с нас да тича!“ – въздъхнали и тъй решили, и даже малко понабили…  Не ще повярват зная много, но наредено е от Бога: тълпата няма ум и нрав, но винаги юмрук корав!

Забравили. Кой в миг, кой бавно, но заживели пак по равно…

Години минали са май, на времето това му дай, във всеки миг да си отива, уж пипнеш  неговата грива, но виждаш, че си хванал сенки, а в дланите си стиснал дренки!

Но ето че в прекрасен ден, извикал някой :„Според мен, да викнем оня симпатяга и да му позволим да бяга!“. Събрали цяла делегация (това се вика Демокрация!), там под часовник занемял, видели старец побелял, пасял си няколко мисирки и свирил им с… върбова свирка! И този старец (Оня момък! На баш юнаци жив потомък!), веднага бил се съгласил, той пък злопаметен не бил! Това не вярвам аз дори, и всеки ще ме укори! Прощават смъртни, но със срок, а истински, единствен - Бог!

Неделя. Всички на мегдана! Голяма гюрултия стана! И ето чаканият знак! Ще бягат до върбата чак! И състезатели и зрители, и гости, че и охранители, пристигат вкупом до върбата, в очакване на веселбата! И ето, хората решават, че всички снимка заслужават! В средата стареца нареждат, край него други, като прежда.И само молят го, горкия, сам патериците да скрие, че снимката се загрозява!

Тъй беше, май и тъй остава!