КОГАТО БОРОВЕТЕ ПЛАЧАТ - Свилен Димитров

             Стара и потайна била най-западната част на гората. Хората знаели, че там свършва светът и след нея нищо друго се не случва. Там слънцето отивало омаломощено от целодневен труд по нивя и поля, там спирал дъждът, там стихвала всяка глъч, там се смълчавала тишината. Там било нищото, от което тръгвало всяко зло. Там в мрак и зловещина се простирало Царството на таласъмите като лакома бездна, дебнеща да погълне Сътворението. Така разправяла баба Злата, за която никой в Божественци не помнел от кога вехтува по белия свят, ала всеки се страхувал от гърчавата й съсухрена фигура, която крепяла с два бастуна и пак тътрузела крака със смразяващия звук. Разправяла мълвата, че баба Злата не винаги е била баба и не винаги е била зла, ала ничия човешка душа не вярвала това. Повече вярвали хората, че кога била млада невеста, била отвлечена от таласъми и додето я влачели през гората, вършели с нея  всякакви лоши неща, та когато се отскубнала и върнала дома, не била вече цялата тя и в снага, и в душа, а се била сгърбила и състарила, човещината си пък била загубила, за рожбата си не питала, мъжа си не знаела, в новата черква не влазяла, а само таласъми й в устата. Проклета и в червата била баба Злата, затова я наричали Злата баба, защото кълняла всичко живо. Таласъмите да го отнесат, в царството си да го затворят, слънчев лъч да го не галюва и зеленинка да не види, а само черните пипала на таласъмска злина да го стягат и докато свят светува да се мъчат неговите телеса и душа. Нощеска таласъм да ти тропа по покрива, наричала още Злата баба, добитъка ти да умори и посевите ти да погинат, сън да та не фаща, а сила темна на очите ти да тегне и царят на таласъмите Върколачко да е единствената ти утеха, га ти се прииска с живинка покоя си да споделиш. И няма на земята такъв юнак, викала тя, от него да ни отърве, освен ако негово дете доброволно себе си в жертва принесе!

            Имал цар Вълколачко едно недоносено, ала отнесено отроче, рошоглаво, криволико, късокрако таласъмче на име Вапцун, което въобще не било наред. Другите му деца най-нормално си крещели и дивели, а това само зяпало в края на тъмата и боязливо пристъпвало към нея, па поспирало и впервало нататък мътнозелени очи.

            - Там има хора – ще викне Върколачко, - врагове.

            И ще започне да му разправя колко лоши хора са хората. Тръгнат къща да градят, човек ще вътре вградят, за да е топла и уютна; рекат чешма да дигнат, пак човек вградят вътре, за да пребъде и водата да не спира; мост да проснат над реката, хайде пак зазидат вътре нечия душа, за да е силен и устойчив. Да се мъчат там, додето свят светува, обричали зазиданите, ала такива мъки никоя душа не щяла и все се мъчела да избяга. И която успявала, костите си в градежа оставяла и като сянка безплътна се скитала из гората, додето не попаднела тук. Така се появило царството на таласъмите от души многострадални. Хората смятат таласъмите за уродливи и отмъстителни, затуй се плашат от нас; така и трябва да бъде, защото голямо зло са ни сторили, със зло голямо и трябва да отвръщаме, проповядвал Върколачко. Там, където са положени костите му темели да заздравяват, трябва всеки таласъм да се повръща и да събори тази къща, завършвал той. Ала докато другите деца ядно кряскали и тракали със зъби, Вапцун се смълчавал виновно.

            - Абе ти таласъм ли си! – ядосал се цар Върколачко.

            - Талашъм шъм – колебливо отвърнал Вапцун.

            - Тогава се дръж като таласъм! Я изреви да ме уплашиш!

            - Мяууу…

            - Аууу – разгневил се баща му. – Докога мислиш да я караш така?

            - Не жнам – чистосърдечно си признало таласъмчето.

            И Върколачко му отвъртял такъв шамар, че кривнал лицето му на другата страна, а останалите таласъми се спуснали да го бият. Ала Вапцун не чакал, а побягнал да се скрие и краката му сами го понесли към светлината. Това само по себе си било много страшно, но мъникът предпочел да не се плаши чак пък много, а само да изпита лек уплах, колкото за цяр. Защото когато те е страх от нещо, нищо няма да ти се случи, мислел си той, и с ококорени очи започнал да се запознава с непознатия свят – с неговите снажни дървета, приятни миризми и многообразни звуци. По едно време се чул пукот, последван от летеж, след който едно туп го тупнало по главата и паднало в краката му.

            - Жмъц! – уплашено възкликнал Вапцун.

            След миг обаче се опомнил и открил, че туп никак не боли, а туп се върти като пумпал на земята и макар да не знаел, че туп е шишарка, разбрал, че туп е шишарка, която се е откъснала от клона и иска да си поиграе. Това му се сторило весело и ухилен Вапцун ритнал шишарката. Тя се блъснала в отсрещния дънер и се върнала при него, за да я ритне отново. Каква хубава игра – ритнишиш, въодушевил се Вапцун и се втурнал да я рита и да я гони да я рита. И така, додето светът станал безкрайно светъл, безкрайно пъстър, безкрайно звучен, безкрайно красив. Увлечен да рита шишарката, Вапцун излязъл на полето, където играчката му се загубила в тревата и той поспрял да се опомни. Срещу него се издигало селото и оттам долитал кънтежът на камбана. В селата живеят хора, знаел той, а хората са лоши. Върнал се под сенките на дърветата да се скрие и го обзела тъга, че не може да иде там. Ехтящата камбана засилвала тази тъга, сякаш се е върнал у дома, а там никой го не чака, а е пуст и нежелан домът му. И само ухание забравено избуявало изпод камъните, за да превърне тъгата в печал по изгубеното начало на живота му. Заозъртал се малкият откривател да разбере откъде се е взела тази печал. Пътечката, по която дошъл, била прегърната от зеленина, една катеричка се вейкала над главата му, чудейки се какъв е тоя, дето замърсява пейзажа, едно слънце се разхождало из гората, птички му се радвали, изпод краката му се бутали цвете до цвете и си бъбрели оживено и смутено, когато пристъпял около тях, а на Вапцун се приискало да ги успокои, че няма да ги гази, нали! Внимателно приседнал и носле привел да ги помирише и така разбрал, че цветята си говорят с езика на пчеличките, които влизали в цветчетата, за да чуят историите им и другаде да ги отнесат, на другите да ги разкажат. На Вапцун много му се приискало да разкаже на някого всичко случило се от сутринта. И казал тогава на близкото цвете, с което не бил се запознал, но знаел, че се казва Здравко.

            - Ждравей, Ждравко, ти ши мой приятел… Ама много шмърдиш, бе, Ждравко, не ши ше къпал, а! Ишкам да те отнеша у дома.

            Откъснал здравеца и внимателно го понесъл обратно. Станало му толкова хубаво, че започнал да му говори тихичко с езика на цветята, което му звучало като… като… песен му звучало, макар да не знаел какво е това, но знаел, че пее. Така се натъкнал на дружина навъсени таласъми.

            - Жмъц! – сепнал се Вапцун.

            И се скупчил на топка, защото разярените таласъми налетели да го блъскат, да го ритат и да го удрят.

            - Штойте – развикал се упрашено Вапцун, - штойте, недейте ме! Хайде да играем на ритнишиш… много е хубаво!

            Ала никой не щял и да го чуе, хвърлили му такъв пердах, че да можеше къде повече, повече не би и могло да бъде. Трябвало пътешественикът да се примири с царската заповед дълбоко в гората да бъде отведен и в колиба на дървар затворен! А когато влезе някой там, на гърба му да се качи и до дома му да го сподири.

- Лоши хора са хората – допълнил Върколачко. – От тяхната лошотия началото си водим ние, затова и при тях трябва да се върнем и света им в свой да обърнем. На лошото се с лошо отвръща. И щом в човешка къща се заселиш, мир няма да видиш, додето стопаните й не изгониш, нещастните души от камъните да извадиш, царството ми да увеличиш и мрак от светлина да сътвориш!

            Колкото и да го било страх, Вапцун изпълнил царската повеля – скокнал невидимо върху съчките на дърваря привечер, когато тръгнал да се прибира, и от наръча после литнал на покрива и се скрил под стряхата при лястовичките. Но когато се съмнало, те го видели и разтревожено избягали от гнездата си, за да се скупчат върху клоните отсреща и припряно да се оплачат една друга какво ги е ужасило. Само баба Злата схванала причината за птичето безпокойство и хукнала из Божественци, та занареждала злокобно:

            - Таласъм ни нападна, таласъм ни сполетя, таласъм ни чергата подпали, таласъм ни почерни….

            И всички изтръпнали при тая злокоба, та попът ударил дрънчилото и тревожният му звук доехтял до Вапцун като покана да си плюе на петите и да побегне към гората. Ала страх го било, че ще го видят. Свивал се между гнездата и треперел от пронизителните писъци на голите пилета, които викали майките си, ала те не идвали при тях и се чувствал по-нещастен, отколкото в тъмата с другите таласъми. Да би знаел Вапцун що е свършекът на света, би се видял в самия му край, така наникъде не тръгнал, никъде не щян; гладен, без да знае що е глад, жаден, без да знае що е жажда, ни жив, ни мъртъв, без да знае що е живот и що е смърт и само падащите от боровете шишарки му напомняли, че нещо се случва. Въртели се те по земята и му се стрували като големи дървени сълзи, с каквито му се искало сега да заплаче, ако можеше да плаче. И така щял да си застине във времето като изгнило петно, ако камбаната на черковата не дръннала пак – тихо, но настойчиво. Мама, напъплили го сякаш мравки по кожухчето, ала някак нежно, като че ли длан го гали ласкаво по вдървената косица, и Вапцун с надежда се заслушал в камбаната. Сякаш при себе си го викала тя, защото не бил оня панически звук, с който я блъскал попът, а бил като приспивна песен, приканваща пеленачето да заспи последния си сън. Успокоила тя  уплашения мъник, омекнал той, усетил да се изпълва със сила юнашка, скокнал дръзко от стряхата, подминал онемялата баба Злата и подритвайки ведро нападалите шишарки, стигнал до каменния дувар на храма, където го пресрещнало уханието на здравец.  

- Сине! - изкрещяла старицата и опущила бастуните си.

- Жмъц! – възкликнал Вапцун, усмяно извърнал към нея главица и възторжено се бухнал с все сила в стената. Душата напуснала таласъмското телце, подирила бебешката му снага и си се завърнала у дома.

Изхлипала Злата баба и припнала като мома, за да разбие в храма обърканата си глава.

            Не залязло слънцето в оня ден, а се спуснало над тъмната част от гората, промъкнало се между дърветата и кротко се разходило в царството на Върколачко. Невидимите негови обитатели един по един взели да напускат пределите му и превръщайки се в безплътни сенки упокоително потърсили мостове, чешми и къщи, за да си се върнат у дома.