МАРКО И ЗМЕЯТ - Василка Дойчева

            Имало едно време една приказна страна. Когато Бог раздавал красотите и благата на света, народът на тази страна отишъл последен.

 

            - Закъснели сте! – отсякъл всевишният – Вече всички земи са разпределени. Всички потоци и изворчета са раздадени, горите и полята са подредени. Какво да правя сега?

Замислил се надълбоко твореца, дълго, дълго поглаждал брадата си, оглеждал и премислял делата си, отказвал се и пак наново започвал да крои и да мисли и накрая решил. Взел по малко от всички природни дадености, които дарил на другите народи и ги подарил на народа на тази малка страна. И станала тя за чудо и приказ. Имало буйни потоци и пенливи реки, имало тучни ливади, където пасяли вакли стада, имало широки поля и райски градини, имало високи и красиви планини, които криели в недрата си неземни богатства. Зарадвали се хората и заживели мирно и честито. Много се трудели, защото ги било страх, че ако не се грижат добре за земята си, Създателят ще си вземе благата. Животът им ставал все по-хубав, народът пеел и работел и така множал благата дадени им от Твореца.

 

            Не щеш ли, тъмна сянка легнала върху мирния и трудолюбив народ. Отнякъде се появил змей горянин и се заселил в тяхната земя. Страхът от него легнал като черна сянка над народа. Замлъкнали сладкопойните песни на момите, хората забравили да се смеят и да се веселят. Змят се настанил в най-хубавата планина, заповядал да му направят замък и заживял сред човеците. Заграбил нивите и стадата, заробил народа и почернил дните му. А раждал този народ смели момци и красиви моми. Но змеят си избирал най-красивите моми да му слугуват в замъка, а момците пращал на война, карал ги да му аргатуват. А когато нямало война ги карал да се борят пред него ей така за да му направят удоволствие.

           

            По това време в едно малко селце, в дълбоките пазви на  Еленския балкан живеел смел и красив момък. И той като всички в това село гледал овце, продавал дърва за огрев, правил и дървени въглища и така се прехранвал. Един ден в началото на есента младия момък и други мъже от селото слезли в големия дунавски град Русчук, да продадат стоката си и да купят необходими неща за наближаващата зима. Зимата в балкана била тежка и дълга. Понякога снегът натрупвал толкова големи преспи, че било невъзможно хората да излизат дори извън домовете си. Затова селяните бързали да се запасят с каквото им било необходимо още рано на есен. Надявали се бързо да си свършат работата и час по-скоро да се приберат в родното си село, да се скрият в дебрите на Балкана от лошотро око на поробителя. Когато стигнали центъра на града, на един голям площад видели скупчени много хора. Полюбопитствали и отишли да видят. Оказало се, че има пехливански борби, които в онези времена били любимото развлечение на народа – както и на змея. Мъжете образували голям кръг, а в центъра се борили пехливаните – едри, силни мъже, чийто тела лъщели от потта и овчата лой, с която били намазани. Измежду всички се откроявал един набит, як мъж, който с лекота натръшкал всичките си съперници. Скоро не останали мераклии да си премерят силите с него. Пехливанинът приканвал  здравеняците да се преборят с него, но смелчаци вече не се намирали. Тогава младият селянин разсъблякъл дрехите си и докато чичовците му успеят да разберат какво става, се озовал в средата на кръга. Марко (така се казвал той) бил млад и силен, с гореща кръв и не можал да устои на предизвикателството. Съперникът му обаче бил много по-опитен от него. Трудна и оспорвана била борбата помежду им, но накрая младостта надделяла. Хванал Марко в железен капан със здравите си ръце съперника си през кръста и успял да го тръшне на земята. Победил го с лекота, но тъй като не си знаел силата, без да иска, го осакатил завинаги. Пехливанинът не бил кой да е, а любимец на змея и негов личен телохранител. Разгневил се змея, забълвал огън и закани и накрая заповядал да доведат Марко в замъка и за наказание да заеме мястото на доскорошния му любимец. В противен случай го очаквала смърт. Колкото и да било мъчно на младия момък да се раздели със родното си село и семейството си, той нямал избор. Млад бил още, не му се умирало. А и се страхувал, че ако змеят се разлюти може да пострада цялото село. Затова нарамил торбичката си и доброволно поел към замъка в дън гори тилилейски.

 

            Заживял младият балканджия в сараите на змея като негов телохранител и „придворен“ пехливанин. Някои приемали тази си съдба като голяма чест, но за Марко тази участ била повече от затвор. Живеел той в задния двор на замъка, далеч от сараите, в малка пристройка близо до конюшните. Чувствал се като птичка в клетка, волната му душа копнеела за свобода, но не можел да избира. Постепенно започнал да се примирява със затворническия живот, с тежката участ, която го сполетяла. Само нощем, гледайки звездите, мечтаел за деня, когато отново ще бъде свободен. Така в копнежи и примирение изминали няколко години. Марко заякнал още повече и мечтите му станали още по – смели.

 

            Един ден младият мъж усетил, че има някаква суматоха в сараите на змея. Стаите за гости граничели с двора, в който се намирали и стаите на прислугата. Не, че някой идвал на гости на змея, но той държал в тези стаи момите, които искал да му станат жени. Змеят имал много жени, но алчното му за хубост око било ненаситно и искал да му водят все нови и нови моми от цялата страна. Та като дойдела нова мома, докато не я повикал змеят, за да я огледа тя стояла в тези стаи далеч от неговите покои. Марко знаел едно местенце, откъдето можел да надникне в забраненото място. Приближил се бавно и неуверено, отначало дочул неясен говор, а после през дупка в стената видял две жени – едната съвсем млада, а другата по – възрастна. По дрехите и езика им личало че не са тукашни. Младата жена била облечена със скъпи дрехи и носела безценни накити. Марко бил поразен от красотата й, влюбил се в нея от пръв поглед. Загорял огънят в пазвата му и нищо вече на тая земя не можело да го загаси. Поразпитал слугите и разбрал, че девойката била от много далече, от друга земя била дошла и трябвало да стане поредната жена на змея. Но змеят спазвал един обичай. Докато момата не му станела жена, не я прибирал при себе си в сараите.

 

            Кога и как станало така, че двамата млади се обикнали – питайте ме, не знам. И въпреки, че тя не знаела неговия език, нито той нейния, разбрали се с езика на любовта и с думите изречени от влюбените им очи. Сговорили се да избягат тайно и тайно да се оженят. В една тъмна, безлунна нощ избягали с двата коня, които Марко бил приготвил предварително. Препуснали с все сила напред към неизвестното. Яздели цяла нощ и целия ден без да спират. Привечер стигнали едно глухо и далечно делиорманско селце. Отишли при местния големец и го помолили за подслон. Смилил се големецът над двамата млади и им разрешил да се заселят в селото му, но при едно условие – ако на мястото, което им посочил край селото, на следващата сутрин има дом с комин, от който да излиза дим.

 

            Могъщата сила на любовта и този път извършила чудо. Макар и смъртно уморени, двамата се заели да изпълнят условието, което им поставил техния благодетел. Когато рано сутринта, яхнал коня си, той минал от там, видял изкопана в земята землянка, а от тръбата поставена наместо комин се виела тънка струйка дим.

           

            И така Марко и жена му заживели щастливо водени от любовта си и сгрявани от обичта на горещите си сърца. Трудили се неуморно, купили си земя, нивички, построили си и къщичка. Минали около десет години от онзи далечен ден, когато, яхнали конете, избягали към свободата си. Родили им се трима сина, а любовта им ги крепяла в трудни часове. Една сутрин Марко отишъл да оре на една далечна нива. Вечерта не се прибрал. Обърнало се нещо в сърцето на вярната му спътница и тя едва дочакала да се съмне. Вдигнала синовете си и отишли да трърсят стопанина си. Намерили го на средата на нивата с прерязано гърло. Воловете кротко пасели, запрегнати в ралото, а до тях – торба с жълтици. Имало и бележка. На нея пишело, че смъртта е наказание, задето Марко дръзнал да открадне жената на змея, а парите са награда за смелостта му, за да може вдовицата му да отгледа децата им.

 

            След толкова много години змеят го открил и раздал своето правосъдие. По този начин той защитил честта си и се преклонил пред силата на човешката любов. Вдовицата на Марко не се омъжила повторно. С парите тя отгледала децата си. Синовете на им пораснали, задомили се, нароиличеляд. В памет на баща си изградили голяма белокаменна чешма, там близо до бащината къща. Върху чешмата изписали и надпис – да се помни и знае онзи смел Марко, дал началото на големия Марковски род.

 

            И сега, ако някой случайно замръкне покрай малкото делиорманско селце и попита къде е къщата на Марковските, ще му посочат една стара, полусрутена къщурка, там, горе до селските гробища. Ще му покажат и марковската чешма със стария, заличен от времето надпис. Историята за любовта на Марко и неговата любима се предава от уста на уста, от поколение на поколение, та чак до наши дни. Затова и аз ти разказвам тази красива приказка. Запомния, запазия, и един ден я разкажи на децата и на внуците си.