ИЗУМРУДЕНИЯТ ДЖАМ - Свилен Димитров

В село Дърдорковци имало една запустяла воденица, която никой не помнел нявга да е давала мливо, нито отде се е вземала водата за долапа й. Затова пък местните хора били абсолютно убедени, че караджейката е свърталище на някоя нечиста сила и даже вярвали, че тая нечиста сила е караконджул, защото зимно време виждали следа от само един крак. Други категорични аргументи сочели, че този лошав звяр е гърбав и най-малко едноок. Затова когато се осмелявали да изкажат гласно тревогите си, местните хора не смеели да го наричат с думи грозни, а за да омилостивят неканения гост, дали му човешко име – Гърбатко. Когато се будели призори, дърдорковци нямали страх да излизат из къщите, защото първи петли вече са пропели и са предупредили навлека да отстъпи с нощта, инак стопаните ще пуснат кучетата. А знайно е, кога е за сразяване с нечисти сили, няма по-голям куражлия от петела – един безпощаден войн, най-тежко въоръжен с остри нокти, здрав клюн и могъщ глас, който изразява храброто му сърце. Петелът от памтивека е защитник на човека срещу тъмата и когато се дигне той да я подгони, то и нощта страхливо отстъпва по други части на света и така открива зад гърба си плахата зора. Ала ако и всяка къща в Дърдорково да била защитена от пернат юнак, то обитателите й взимали и допълнителни мерки за сигурност. Юнак, юнак, ала и петелът е жива душа – цял ден на крак и зорко бдящ; уморява се, трябва да почива и тогава тъмнината облекчено нахълтва откъм воденицата. За да стряскат туй, що иде с нея, селяните слагали пред трема кукли, красиви като невести, очакващи своя жених – изписвали с багрила големи бели кратуни за глави, обвивали ги в кенарени була, кичели ги с нанизи от пиринчени пендари, срещу които слагали фенери, за да отразяват светлините им… С най-голямо облекчение обаче селяните очаквали зимата. Тогава пред всички прозорци на къщите изниквали едри снежни юнаци, храбро кривнали ведра над главите си и вирнали високомерно дебели масури. Униформи закопчавали с ред свински копита, а брадите им били от конопени власи. Въоръжението им се състояло от дървени вили, копрали и заострени чатали. Ето защо в  Дърдорково  не се помнело отдавна да има случай човек да е нападнат от дяволското изчадие.

            Времената минавали, от злокобната мелница опасност не идела, поколенията се сменяли и сетнешните все по-малко вземали от страховете на предишните. Затова и бялата армия намалявала. Хората си правели само по един снежен човек и вече не го докарвали на вид да е застрашителен, а го правели да изглежда веселяк за забавление на децата. Сменили дървеното ведро с тенекиена тенджера, масура с морков, брадата с усмивка, свинските копита с лъскави кюмюрени копчета, а копралята с дворна метла.

            Дошла Бъдни вечер!

            Гърбатко се измъкнал лениво изпод гредата, където нощувал през деня и седнал на воденичния камък да си почине. Бездействието го уморявало. Да не прави нищо за него било най-тежкият труд. Нявга, щом осъмнел по мръкнало, той подкарвал динамичен работен ден, като се впущал да върти диво долапа, докато колелото се разскърца от бяс и се покатервал на някое дърво да зяпа как панически дърдорковци затварят кепенците. По обед наставало полунощ и тогава скоквал в селото някоя овца да оскубе, нечии снопи да разхвърля, куче за опашката да дръпне, камък по къща да хвърли, на друга през комина да завие както вълк... Име караконджулът нямал налично, а и човешки не знаел, за да е наясно с хорските наричания. Но пък бил наясно, че хората се страхуват от него. Затова и било толкова забавно да ги плаши. Ала напредъкът на годините натрупал върху гърбицата му неудовлетворение от тази игра. И ето, седял си труженикът в началото на работния ден, единственото му око с досада се взирало в единствения му крак и съвсем не усещал у себе си прилив на оная предишна пъргавост да хукне по дела забавни и най-диви лудории. Студено му било. Ще ида да уплаша някого, че да се постопля, рекъл си Гърбатко и скокнал в селото. Ако и зимата да не била твърде зимна, иззад оградите пак го чакали снажни и добре въоръжени снежници с метални каски и рошави копия, които му се усмихвали студено, сякаш му казвали – ти само ми ела, ела… Гърбатко ги отминавал с боязън, макар опитът му да показвал, че белите стражници не хуквали да го гонят, което и го правело достатъчно бърз да избяга. Както и достатъчно любопитен да забави ход и да втренчва окото си в тях. Все пак един караконджул трябва добре да познава врага, за да може да му се изплъзне. Около един от тях подскачало палаво кученце с клепнали рошави уши. На нормална едноока персона може да й се завие свят, като го гледа как обикаля голямото снежно кълбо, ала малкото най-горе гледало благо плюшеното пале и го милювало с антрацитената си усмивка. Зяпал втренчено караконджулът тая малко топка с войнствен отгоре си шлем и се удивлявал как тя може да е толкоз блага, като всеки караконджул знае, че тия са страшни и безпощадни воини и да са така добродушно ухилени не е бивало и не може да бъде. Ала недоверието у Гърбатко се заменило с тъга, щом и в съседната къща видял същата приятелска картина, макар кучето да било цяло теле, а не само рошаво ръждиво пале. А и в съседния двор снежният човек се радвал на грамаден четириног приятел, че и нататък все така – кучета големи, страшни, ала с човеците от сняг побратими; и се лаят, и се хилят, и се един другиму радват, че на пост не са сами, а прекарват времето в игри.

            Усетил Гърбатко да нахлува под козината му тъга. Колко е забавно, помислил си тъжно караконджулът и потреперал в косматия си кожух. Веднъж той беше дръпнал куче за опашката, ала сега този спомен съвсем не му се сторил забавен. Ще ида да го намеря и пак ще го дръпна, наумил си, може пък да ми стане весело. И устремено прескочил поринатия кирпичен дувар на схлупената къщица, където гаснел дядо Белоцвет. Неговото псе не било голямо като теле, ала пак го залаяло, щом го видяло да подскача към мъждукащата светлина на прозорец без капаци. Някаква тайнственост прииждала откъм старинния джам, светлинката иззад него се прокрадвала тъжно през стъклото и му придавала тюркоазен отблясък, та полягала върху косматия гръб на малчугана като бледо наметало.

            - Ти пък какво се правиш на куче, бе! – небрежно се изтъпанчил пред псето караконджулът и се опитал да го хване за опашката.

            Мъникът обаче отскочило бойко и се наежил.. Нападателят подскочил към него, защитникът отскочил назад и така след два-три разкрача натрапникът доближил прозореца. Увлечен в преследването той само усещал приближаващия светлик, ала щом станал достатъчно силен, че да го заслепи, спънал се и паднал. Палето се доближило до главата му, победоносно се оплезило и размахало опашката си като сърменозелен байряк. У Гърбатко се прокраднал уплах, понечил да се изправи, ала победителят зорко бдял и му се озъбил.

            - Добре – смирено се предал Гърбатко, - няма повече… ама да знаеш, че си обикновен недружелюбник!

            И се видял седнал в снега, а срещу му стърчало нещо, което ако беше снежен човек, вероятно щеше да прилича на снежен човек, ала понеже не приличаше на снежен човек, явно не беше снежен човек. Като видяло врага си покорен, кученцето свило знамето на войната и се приближило да го подуши в знак на великодушно опрощение, позволено само на най-милостивите победители. В лявото му око блеснал тюркоазеният джам и видяло се – погледът му бил канещ и добродушен.

            - Здрасти, Лайчо! – предпазливо вдигнал ръка победеният.

            И като се убедил, че четирикракият стражник няма да атакува, ококорил цялото си око срещу снежника, който снежник не бил. Да бил направен от сняг – от сняг бил направен; да имал очи – имал и очи; да се е усмихнал – усмихнат бил; копчета, нос, снаряжение, нещо на главата – имало подобие на тия неща върху подобието на онова. Ала този снежен човек не приличал на снежен човек, защото бил съвсем дребнав, има-няма глава по-висок от Лайчо и се състоял от едно единствено снежно загрибване, което стърчало над земята като оръбена снежна скала с някакъв сипаничав опит за глава. Вместо нормалните въгленови аксесоари, това сътворение било стъкмено с подръчни клечки наместо копчета, вместо очи имало две слепи клечки – едната хоризонтално замижала, другата вертикално ококорена, а една съчица вместо усмивка му докарвала озъбване на беззъба уста. Напукана клонеста вейка висяла отляво като счупена ръка, а върху нащърбената глава били боднати две рогати пръчки, едната от които била заела посърнало положение по причина спъването му преди малко.      Забравил да се страхува от каквото и да е, Гърбатко учудено изследвал тая безсмислена купчина сняг, докато накрая отсякъл:

            - Снежен човек е. Недъгав снежен човек!

            Па се надигнал да доближил тюркоазения джам и като привикнал с колебливата светлинка, надникнал вътре с половин око. Една свещица унило клатушкала пламък и сълзяла восъчните си остатъци безрадостно прозряла, че е ненужда във вечния мрак на слепеца. Дядо Белоцвет опипом се тътрузел през одаята си одве прегърбен. На караконджула мигом се изяснило защо е толкоз малък снежният човек и защо прилича на инвалид. Свел глава към смълчаното джавкало, което го зяпало подозрително из сплъстената си козина и се плезело заканително, та му станало тъжно за тоя старец. Нямал си той хубава къща с китна градинка и горда ограда. Нямал си голямо страшно куче да запира неканените. Нямал си ни взор, ни бой да си вдигне снажен човек да го пази от нощни твари и да бъде приятел на Лайчо през нощта. Свещ си палел да възпира мрака, ала да ослепи караконджула тя не можела, а само да придава на джама загадъчен тюркоазен светлик, в който натрапникът хвърлял бледа сянка – права пред себе си, паднала зад себе си. Внезапно усетил палето да го ближе по ръката и сподавил инстинкта си да я отдръпне, като че ли го е огън парнал. Ближел лапата му Лайчо и в малките му живи очички се прокрадвала признателност. Подкосил се единственият крак на Гърбатко, видяло му се толкова далече да се изкатери до запустялата воденица. Погледнал пак как се влачел старецът, после кьоравият му поглед се върнал назад и се заковал в недъгавия снежен човек…

 

            Какво се е въртяло в главата на караконджула, аз не зная, по-важното е, че той навярно е знаел. Защото подир тая нощ в Дърдорковци вече никой не чул откъм запустялата воденица да се тропат каменните плочи по покрива и да се върти долапът, нито пък кучетата нощем да лаят по съмнителни сенки в тъмното. Никому и не дошло наум да погледне зад порутената ограда, където малкият Лайчо весело обикалял висок и горд снежник, доволен, че си е намерил приятел. Затова и на никого не направило впечатление, че този стражник не бил като другите снежни човеци, а бил еднокрак и едноок и тялото му не било гладко като изваяно с любов от човешка ръка, а било рошаво, като че ли някой караконджул е застанал под снежинките и се е облякъл с тях.