СЛЪНЧОГЛЕДЪТ - Димчо Иванов Тонев

Имало едно време един много надменен слънчоглед . Било му омръзнало от сутрин до вечер да си върти главата и да следва слънцето . Дори вече му се завивало свят и му писнало от това заслепяващо слънце . Неговите събратя , другите слънчогледи , всяка заран още щом си отворели очите и поглеждали с благодарност и усмивка изгряващото небесно светило . И по цял ден не отклонявали жълтите си глави от него . Слънчогледите следели пътя на слънцето по копринено-синьото небе , додето то не паднело от другата страна на земята .                    Но само този , един единствен слънчоглед , се заинатил и си казал : „ Че какво е то да му се подчинявам , едно нищо и никакво слънце ! „ Всички слънчогледи около него си въртели главите и гледали огненото кълбо , само този слънчоглед реел свободно поглед , където си иска и се любувал на свободата си . Но слънцето дарявало с благодат и сила останалите и техните глави се напълнили с тежки черни семена . Само самовлюбеният в себе си слънчоглед останал зелен и неузрял , но с вирната глава към звездите . Черните слънчогледи наоколо навели засрамено глави , комбайнът ги ожънал набързо , а нашият зелен слънчоглед бил заобиколен от машината . И досега си стои насред полето – самотен и горделив и брои звездите , главата му е пълна с кухи семки и скоро ще го посипе първият сняг …