Слонко и Змейко - Хари Спасов

Така започва тази приказка, която ми разказа един стар, белобрад дядо. Днес е петък 1992 година, месец февруари, десет часа… Преди хиляди години никой не броял времето. Нямало дни, месеци и години. Само една гъста и непроходима гора. Висока и зелена, тя нямала начало и край. Реките се спускали от високите планини и образували величествени водопади, в които водата кипяла и бучала. Нямало хора, коли, влакове и градове. Слънцето огрявало с топлите си лъчи младата още Земя. Валяли проливни дъждове. Това че нямало хора не означава, че нямало и живот. Други били господарите на Земята… Слоновете живеели насред гъстата гора. В тези далечни времена те били огромни на ръст. Хоботите им почти достигали върховете на дърветата. Навсякъде откъдето минавали, техните тежки стъпки карали обитателите на гората да бягат и да се крият. Слоновете били страшни, но не те били господарите. От векове там живеели Змейовете. Крилати и огнедишащи. С огромни опашки и грамадни остри зъби. Скоро никои не ги бил виждал, но те били някъде там.   

Един ден най-старият слон събрал всички слонове. Стари слонове, които едва-едва поклащали хоботи, насядали отпред. Зад тях се наредили по младите. Наоколо се събрали майки, баби и деца слонове. Старейшината се изправил отпред. Множеството се умълчало. Тогава слоновете живеели до 500 години. Старият Елефанто бил поне на 480 години. Големите му уши били вече набръчкани и увиснали, но очите му светели и пронизвали с погледа си. Силно изревал Елефанто. Цялото множество се раздвижило, почувствало се, като едно цяло. Стотици и хиляди хоботи се изправили към звездното небе. Всеобщ силен рев разтресъл непроходимите гори.

- Слонове мои, синове и дъщери мои - извисил глас Елефанто. - Ние сме силни, но не сме господари на този Свят. Трябва да внимаваме! Някъде там и може би не толкова далече са Змейовете. Те не са много, но са стократно по-силни от нас. Аз съм вече много стар, затова се обръщам със съвет към най-младите. Внимавайте къде стъпвате и никога не се самозабравяйте! Уважавайте дори малките мравчици, които тичат под краката ви, за да се спасят! Обичайте братята и сестрите си! Те са част от вас! Грижете се за майките и бащите си, когато остареят и увисят хоботи! Не се карайте за дребни неща, защото Гората е безкрайна, Звездите са вечни, а ние сме тук само за малко! Помнете! Ние сме силни, но по-силни от нас са Змейовете! Пазете се от тях! Пазете децата ни!

Малкият Слонко, бил болнаво дете може би защото се родил много слабичък - само 450 килограма. Мама Слонка много се притеснявала за него. Толкова слабичък и безпомощен. Животът му щял да бъде много труден. Всички негови връстници слончета го отблъсквали и отбягвали. Никой не искал да си играе с него. На всичкото отгоре хоботът му бил изкривен и малък. Ушите му били постоянно зачервени и набръчкани като на стар слон. От малък Слонко имал силни болки в краката. Баща му само му се карал и постоянно викал:

- Какъв си ти слон?! Срам си за слоновете!

 Всички обиждали и избягвали малкият Слонко. Сякаш не бил част от тях. Тяхна плът и кръв. Само мама Слонка си го обичала. Когато ставало много тъмно тя тихичко го викала. Малкият Слонко я чувал и бързал да се гушне до своята майчица. Това били най-щастливите мигове за него. Прилепен до майчината гръд. Защитен от всичко и от всички. Толкова различен бил Слонко, но от сърце обичал своето слонско племе.

Един ден мама Слонка изпратила Слонко да си играе пред слонския заслон.

 -Няма да мърдаш от тук - му казала тя, - аз отивам за храна.

Слонко поклатил хоботче в знак на съгласие. Майка му се отдалечавала все повече и повече. Слонко се опитал с болните си крачета да я настигне, но паднал в мокрия пясък. Станало му тъжно. Бил останал съвсем сам. Поровил  в пясъка. Обиколил насам-натам. Крачетата го болели много, но той започнал бавно да се спуска по склона към голямата река. Колкото повече слизал чувал как се усилва бученето на прастарата величествена река. Бавно-бавно Слонко стигнал до големия водопад, където слонски крак не бил стъпвал. Станало му страшно. Надигнал хоботче и изревал. Никой не го чул. Грохотът на водата, която падала от високо, заглушавал всичко. Обърнал се, а насреща му змей! Истински! Същият като тези, за които говорел старият Елефанто. Това бил малкият Змейко, който търсел приятели. Слонко приседнал на земята. Помислил, че краят му идва. Затворил очи и зачакал. Каква била изненадата му, когато змеят го погалил с десетметровата си опашка. Двамата опрели огромните си ходила́. Малкото болно слонче и малкият самотен змей станали приятели. Младите сърца бързо се сближили!

Слонко и Змейко се заиграли и решили да си направят сал. С него да се спуснат по голямата река. Речено-сторено. Змейко силен и голям повалял дърветата, а Слонко с хобот ги редял. Така лека-полека те сглобили сал. Качили се двамата на него и заплавали по течението без да знаят, че ги чака по-голям и по-страшен водопад.

Никой от слонското племе не забелязал отсъствието на малкият Слонко. Само сърцето на мама Слонка се било свило. Тя започнала да търси рожбата си.  Спуснала се надолу към бушуващата река. Грамадните и́ уши събаряли дърветата. Спряла се чак при водопада, за да види как се отдалечава сала на двамата приятели. Мама Слонка ревяща извикала другите слонове за помощ. Не след дълго всички се събрали при водопада. Започнали да се суетят, какво да правят. Изведнъж цялото небе притъмняло от крилата на летящи змейове. Те с лекота грабнали салът, на който били Слонко и Змейко. Поставили го пред слоновете. Радостта била голяма от това, че децата били спасени.

В този ден слоновете и змейовете решели да сложат край на враждата си. Заживели в мир и така било дълги, дълги години.

Питате, какво е станало със Слонко и Змейко? Те били неразделни от светло до мрак. По цял ден играели на криеница в гъстите гори. Правели си колиби, влизали в тъмни пещери… Когато ставало много горещо се къпели в езерото на водопада. Радостните им възгласи били понасяни от високите дървета. Те ги изпращали на облаците, а те на звездите. А звездите запазили спомена за едно голямо и истинско приятелство!