ФЪРЧУЛЕТА - Свилен Димитров

            Имало един сиромах човек, ама толкова беден, че даже дом си нямал, а обитавал една колиба недалеч от село Другадешница край малката си нивка. Толкова малка, че можел да я изоре за ден, ако имало с какво да я изоре. Той обаче нямал с какво да я изоре, защото нива се оре с волове, нива се оре с коне, в краен случай нива се оре с магаре, а Генчо си нямал нито рало, нито добитък, затова и вместо да изоре нивката си за един ден, я копаел с мотиката цяла седмица. Нямал си той булка да му помага, че кой ли би го взел такъв бедняк! Затова му викали Генчо Ергенчо. Да отгледа зърно, което да го храни цяла година, човекът не можел, затова не се хранел целогодишно, а само през половината година и то с помощта на добрите хора, каквито не липсвали в Другадешница. Виж – другаде да има добри хора, може и да няма, но в Другадешница непременно ще намерите добри хора, с които съдбата щастливо го сблъсквала всеки ден. Другадешненци любезно канели Генчо да им помага в земеделието, заради което великодушно го награждавали с остатъците от своите софри. – тоз ще му даде коматче хляб, онзи ще му подхвърли глава лук, трети ще сподели парченце сланина, а попадията за един Гергьовден му дала цяло кокалче от опашката на агнето и две копитца да си направи чорба.

            - Аз и повече да бях ти дала – тържествено се оправдала, - ама се роди сакато сюрмашкото. Саде с две крачета!

            Бедният ерген бил благодарен човек; каквото споделят –споделят, на нивката си повече разчитал той. Вярно – малко давала, ала от глад не умирал, нали! Днес ще се нахрани, утре – не, покорно приемал съдбата си той, всеки ден да се яде, за коремчето не е добре. Нека днес да поработи малко, ала от сърце, утре ще си попочине – здраве да е, казвал си още! Една година обаче реколтата се случила богата, наляло се било зърното и класовете щръкнали дръзко към небето като магарешки уши. Радостна тревога напъплила Генчо, че тази година стомахът му ще има по-малко време за почивка – ще да се умаря комай всеки ден. А бил такъв прекрасен ден – слънцето срамежливо се протягало в сладка леност, гаче ли се е излегнало край реката и си е навило крачолите да си топне ногите; едни облачета му се кикотели отгоре, сякаш са ангелчета и след малко ще изпишкат някой весел дъждец за майтап и само един по-голям техен батко се разплувал да опровергае прогнозата на местния синоптик – дядо поп, че ще има незначителна облачност.

            - Работете смело, чада мои! – ударил той камбаната. – Днес е Господ дал един прекрасен ден за работата, слънчице ще грее, ветрец ще ни подухва, облачността ще бъде незначителна.

            - На работа, на работа! – сновяла между къщята баба Комка. – Дядо мъж ми вещае днес незначителна облачност.

            - Незначителна облачност е добре – зяпал възхитено небето Генчо. – Все е по-добре за зърното облачността да е незначителна, нежели съвсем сенчеста.

            - Те ще ме смятат мене за незначителен – ядосал се облакът и страшно потъмнял.

            Излязъл силен вятър, стремглаво се блъснал в облака и той се изпълнил с гняв като да е малко дете, издуло бузи до пръсване. Ала не бил малко дете с издути бузи облакът и не бил просто силен вятърът, дето се блъснал в него, а била злата хала, позната в Другадешница като Виелица Вихрова. Връхлетяла Виелица над слисания Генчо Ергенчо, раздробила стръковете на житото му, разпиляла зърната в класовете и метнала отгоре им едра градушка да ги съвсем погуби. След което отминала с виещ кикот по пътя си, оставяйки след себе си гневния шуртеж на дъжда да удави жертвите й в кална река. Стоял стопанинът, безнадеждно загледан в опустошената си нива, и къркорещият му корем заглушавал жалостивите цвъркания на врабчетата, които се окайвали, че не пеят като чучулигите. Не смеел даже да погледне за колибата, защото и без попска прогноза бил наясно, че Виелица я е отнесла със себе си. Ала живинките наоколо взели да се посъвземат от преживения ужас – птичките взели да се обаждат притеснено, катеричките взели да подават втрещени муцунки от хралупите си…

            - Наежил си се – рекъл загрижено Генчо на едно срамежливо таралежче, което го зяпало в почуда, сякаш се кани да кихне с отворена уста и присвити очи. – Ма недей да се боиш, то лошото вече мина! Лошото винаги минава. Дойде ти изневиделица, наблъска те, наудря те, нагази те, па се омаломощи, задъха се, заотстъпва и му стане лошо. Ето и тая мома Фърчулета, дето мина оттука, вилня, бесня, па без силица остана горката! Кой я знае къде се запиля да пръхти от умора из шубраците. Я виж как се проясни небето, още малко и слънцето ще се покаже. Хм, ще взема да я подиря, дано да го изпреваря да не я нещо накаже… И тя душица носи, горката, някоя мъка ще да я е пощипнала по вратлето, та така се разбесня… може да е паднала някъде от умора сюрмашката!

            Рекъл, па се надигнал уверено, поотръскал се и бодро зашляпал из локвите, като внимавал да не стъпи върху някой охлюв, навирил рога, че си е излязъл от дома..

            - Добър ден, хало, ще й кажа – заговорил се на глас Генчо. – Добре ли си, как си? Не си ли твърде много изморена, че с тоя труд, дето го избъхта по обяд, бая ще да си раздрусала кокали! Аз като знам по себе си колко е изтощително да се бъхтиш по цял ден… толкоз пъти съм я работил тая мойта нива – па копаш, па сееш, па жънеш… не е шега работа да й налетиш и цялата да я унищожиш. Та прощавай, задето ти създадох толкова грижа! Искрено се надявам моето нещастие да ти е донесло удоволствие до насита, щом си нямала с какво друго да се забавляваш!

            Виелица Вихрова дишала морно насреща му, изпотена от мъчителна злоба, сякаш се е къпала в пороя. Бая й тежал на снагата последният полет над нивята и кокалите й зъзнели ръждиво като чарколите на стара машина, та я боляло и нищо й се не щяло, ала добродушната усмивка на тоя опърпан и смачкан човечец я спирала да скокне върху му. Не щяло й се да го слуша, ала го слушала, защото на него му се щяло да се изкаже.

            - Ти за мойта нивка грижа не бери – все така ласкаво продължил сиромахът. – Бях се нещо пооял напоследък; ден си хапвам, ден почивам, та добре, че я омете. Сега ще повече почива ненаситният ми търбух. Човек, като често хапва, лесно се забравя от немотията и сетне му е трудно да се къмто ней повърне. Дядо поп като всеки ден яде месце, съвсем му е трудно да си накъса копривка или пък орехи в дерето да сбере. Та сполай, че ми стори туй добро да не се оям и аз като него!

            Виелица Вихрова доста се възмутила, прищяло й се да кихне и да отнесе натрапника, макар да не бил той като другите хора, дето й се чумерят и я проклинат. Вярно поокаян изглеждал тъй небръснат и смачкан, ала очите му пък не били свити да я гледат с ненавист, а напротив – били любезно ококорени, като да й се любува. Пък и носът му шавал смешно, сякаш зарадван да я срещне. Един кичур от перчема му се спущал влажно посред челото, зает да отцежда мократа коса и да изпълни с живот хилавата снага. И усетила Вихра да се пречупва. Станало й неудобно, задето е причинила толкова нещастия на тоя сиромах човек и гузно проумяла, че той й е станал мил. Такава пакост да съжали тя за стореното не било й се случвало нивга до сега, ала да върне времето назад не можела и да поправи стореното – също. Не била тя изпитвала угризение досега, та не знаела, че това, което изпитва, е угризение, ала угрижено премигнала и прочувствено рекла:

            - Винаги съм се смятала за лоша и че такава съм се родила, ала откакто ми се яви, забелязах, че съм имала у себе си и някаква добрина. По-рано да ми бе поискал някой прошка, то несъмнено бих се сопнала, че прошката е чувство, а аз такова чувство не изпитвам. Моите чувства винаги са били лоши чувства, добрите чувства ги не зная аз кои са. А пък сега са ме завладели такива чувства, че не зная аз какви ще да са тези чувства. Ала ако тия ми чувства са добри, то те моля аз да ми простиш!

Напънала Вихра цялата си сила, за да си наложи пак да се развихри, и със задоволство забелязала как кичурът на челото отсреща се развява и как изсъхва смачканата коса. След което всичкото зърно, полепнало по безформената й снага, пред Генчо заваляло като златен дъжд, додето не се скупчило на камара поне за два хамбара. Па после се закашляла тежко, залиняла, отпуснала се, в небесата излетяла и някъде високо, високо се сдружила с отминаващо валмо мъгла.