СВИРКА - Кина Къдрева

                                                                                            На Дичо

 

           Момченцето имаше върбова свирка.

         Всяка сутрин, щом излапаше паницата с попара, то се качваше на изкорубената главеста върба и надуваше свирката.

         Бузите му ставаха като балони, а пищялката пищеше, та проглушаваше света:

         - Чуй-чуй-чуй-чуйте-е-е-е! – викаше тя. – Аз съм най-хубавата свирка на земята! Аз мога да бълбукам като изворче и да се смея като славей! Ако искам, мога да надвикам вятъра! Ако искам, мога да съборя небето!

         - Бре-е-ей! Бре! Бре! – подаваше глава от тинята дебелата зелена жаба. – Да не искаш да кажеш, че пееш по-добре от мене?

         Но момченцето не я и забелязваше.

         То стоеше изправено всред облаците от листа и клони и надуваше простата върбова свирка.

         - Чуй-чуй-чуй-чуйте-е-е! – пееше тя. – Аз съм най-хубавата свирка на земята! Аз свиря по-добре от стария локомотив и от колата на пожарната команда!

         - О, това вече е твърде много! – дрънчеше от негодувание пожарната кола и цяла се заливаше в червения си цвят.

         Тя стоеше лъсната и горда в големия гараж. Сирената й беше смазана с най-хубавото машинно масло. Щом отвореше уста, светофарите тозчас замираха в зелена светлина, движението спираше и тя единствена се носеше ревейки по настръхналите улици.

         А малкото момче не искаше и да знае.

         - Чуй-чуй-чуй-чуйте-е-е! – пищеше върбовата свирка.

         Момченцето я беше издялкало само с едно малко  ръждясало ножченце, и я надуваше без да си поеме дъх.

         - Какво са бесните сирени с железните метални гласове? – викаше безгрижно свирката. – Какво са врякащите, мяукащи клаксони? Моят глас е като гласа на космическите кораби и на ракетите, които носят моя поздрав до звездите!

         - Лъжа! Лъжа! – не издържа пожарната кола. – Защо допускаме някаква върбова свирка да си въобразява такива неща? Тя трябва да млъкне! Тя нарушава гражданския ред! Тя не зачита нашите традиции! Нейният глас е като пожар! Той трябва да се заглуши!

         И пожарната кола наду пронизващата си сирена.

         След нея настървено заджавкаха клаксоните на леките коли. Дебело заручаха тежките товарни камиони. Завикаха плачливо сирените на “Бърза помощ”. И даже жабата закряка възторжено и зло.

         И само старият локомотив не се обиждаше на върбовата свирка.

         Той теглеше вагони нагоре по баира.

         Вагоните се дърпаха назад, а старият локомотив се силеше да ги изкара на високото, и пъшкаше, защото беше много уморен.

Когато най-подире стигаше върха и спираше да си отдъхне, той се заслушваше в свирката на малкото момче и в одимените му и задъхани гърди се събуждаше нещо далечно и хубаво.

         - Свири! Свири! – обаждаше се той с дрезгавия си, пресипнал от годините глас.

         - Но това е безочие! Нахалство! – крещеше възмутено пожарната кола.

         - Нека свири! То е от младостта! – казваше й старият локомотив и пак поемаше по стръмнината.

         А момчето и не се досещаше за тоя спор.

         - Чуй-чуй-чуй-чуйте-е-е-е! – викаше свирката му.

         От силния й весел глас сребърните листи на върбата трепкаха, и на момчето му се струваше, че плува всред синьото, безоблачно небе:

         В ушите му пееха цигулки, тържествено и тежко гърмяха акорди, и му обещаваха, и му обещаваха ЦЕЛИЯ СВЯТ!