СРЕБЪРНО ГЛАСЧЕ - Кина Къдрева

                                                                      На Явор

 

 

         Кой звъни със сребърно гласче? –

         Кокичето звъни със сребърно гласче!

         Повдига се на пръсти върху заскрежената земя и люлее мъничката си камбанка:

            Дин – дин!

         Дин – дин!

         Дин - дин!

         Ледените ветрове притихват и се заслушват.

         Клоните на голите замръзнали дървета притихват и се заслушват.

         А тревичките се събуждат в топлите къщурки не семенцата си, услушват се и предпазливо подават навън зелени нослета.

         - Ей, защо звъниш? – питат любопитните тревички.

         - Защото идва пролетта!

Гледат любопитните тревички, вирят си зелените нослета и се чудят:

         Как ще идва пролетта, като си е още зима! –

         Земята цялата е снежна и замръзнала!

         Небето цялото е сиво и замръзнало!

         Дърветата са черни и замръзнали!

         Дори нослетата им вече са замръзнали!

         А кокичето звъни със сребърното си гласче и не престава!

         - Ти май грешиш, кокиченце! – обаждат се тревичките. – Щом идва пролетта, къде е слънцето? Къде са бистрите потоци, дето пеят? Къде са новите листенца на дърветата?

         - Почакайте! – отвръща им кокичето и звънва силно-силно, толкова силно, че замръзналото на небето  се разпуква.

         Гледат тревичките – на небето се отваря син прозорец!

         Отваря се, отваря се чак до половината небе.

         И щом става колкото половината небе, в него се показва слънцето.

         То поглежда надолу към земята и се ослушва.

         Ослушва се и започва да се усмихва.

         И колкото повече се усмихва, толкова по-топло става!

         Даже и на снега му става топло и започва бързо да се разтопява.

         От разтопеното потича весело поточе.

         - Чудеса! Чудеса! – пее радостно поточето. – Бях лед, а ето че сега съм истинска рекичка!

         - Това е от слънцето! – казват тревичките.

         - Не! От кокичето е! – обажда се слънцето. – Ако не беше то, кой щеше да разпука леда на небето?

         - Виж ти! Виж ти! – чудят се дърветата и от учудване малките юмручета на пъпките им се разтварят и листенцата внимателно разперват зелени ръчички.

         Тревичките искат да кажат “Здравей!” на листенцата.

Те се надигат на пръсти,

надигат се,

надигат се,

надигат се,

и изведнаж  виждат, че не са повече тревички, а зелена пролетна трева.

         А кокичето звъни със сребърното си гласче и всички знаят, че това е гласът на пролетта.