Рачо с торбата - Пенчо Симеонов

            Всяко малко селище си има страховити образи, с които възрастните хора плашат непослушните деца. Селските са по-фантазни и приказни, а градските – по-реалистични и земни. Например моята баба на село, когато не я слушах, казваше: „Ако не направиш това и това, ще дойде оная хала от небето и ще те вземе!“, а когато седнех потен върху някой камък, ще рече: „Той, зъма (мъжки смок), под камъка се крие!“. Приберях ли се по тъмно от игра, ще ме погледне строго и пак ще каже: „Змеят нощем броди и прибира непослушковците!“ Понякога баба включваше в речника си и един друг познат образ – Торбалан.

В градовете беше по-друго. Там персонажите бяха милиционер, доктор или някой луд човек. Започне ли детето да палува, все ще чуете: „Ще те дам на чичкото милиционер, да те затвори в ареста!“, или: „Ще те дам на чичо доктор, да ти бие една конска инжекция!“. Затова малките пищяха, когато ги водеха на прегледи в поликлиниките или когато видеха човек в униформа.

Страх ме беше от тази напаст небесна – змеят, защото не го бях виждал. Думата събуждаше в детското ми въображение представата за някакво силно и страшно същество, което може да бъде победено от умни (хитри), силни и смели хора. За да победя хàлата, си бях направил една здрава дрянова тояга, та като се появи, да я сразя. Е, понякога това огнедишащо същество ми се явяваше в сънищата, но аз си спях спокойно. Нали бях въоръжен!

Много исках някой да ми опише този летящ звяр, че като се появи, да го разпозная и да не го сбъркам с пъстрия пуяк на баба. Един ден помолих татковата майка да ми разкаже за него. Тя се съгласи, с уговорката, че вече ще бъда послушен.

Разказът ѝ започна така: „Преди много години, след люта битка в небето с някаква хала, в двора на селското училище паднал един ранèн змей. Тялото му, едро колкото три биволици, кървяло. Голяма рана зеела над крилете му. Змеят, изтощен от битката, лежал и хъркал безпомощно на земята. Като минали два дни, на селяните им дожаляло за него и започнали да го лекуват с билки. Всеки ден му промивали раната с ракия и го превързвали. Хранели змея с хляб и мляко, за да му се върне предишната сила. След три месеца, като оздравял и заякнал, литнал към небето. На тръгване той благодарил на хората за грижите. Казал още, че ще направи така, че над селото ни да не пада никога повече градушка (което и до днес си е самата истина). След неговото отлитане селяните три поредни години прибирали от полето такава реколта, че не можели да я поберат в хамбарите и бъчвите си, затова продавали излишната. Така се замогнали, че си построили нови, още по-хубави къщи. Змеят им поръчал още, да живеят в мир и разбирателство, за да не ги споходят нещастия и наказания.“

След този разказ поуката за мен беше, че трябва да съм милостив и да живея разумно. Харесваше ми, че змеят е от групата на добрите, а не на лошите. Така си изработих позиция – да бъда като онези, милостивите хора от моето селото, които помагат състрадателно на всички живи твари. Промених се. Започнах да изпълнявам всичко, което баба ми нареди. Страхът ми намаля. Вече с любопитство и любов се взирах в лицата и характерите на всички нарочени, с които възрастните сплашваха малките деца.

 

Всичко това се случваше през ваканциите, прекарани на село. Започнеше ли учебната година, помъдрял се прибирах в моето градче наблизо, където възрастните

хора най-безсрамно използваха за сплашване на децата скитници, каквито са лудите хора например. Така те настройваха малките да се боят и мразят умствено увредените и

вечно скитащи страдалци. Понякога по-решителните малчугани вървяха на дистанция след психично болните и ги имитираха подигравателно, което събуждаше уплаха и злоба у болните. Лишаваше ги от възможността да разкрият добротата си. Това много ме притесняваше и дразнеше.

Един такъв печален образ от моето детство беше лудият Рачо. Не знаехме другите му имена, затова всички му викахме  „Рачо с торбата“. Ще попитате навярно: защо „с торбата“? Защото винаги ходеше с една голяма кожена овчарска чанта с една преграда, в която пускаше всичко, което милостиви хора му даваха за ядене. Торбата беше и мястото, в което трябваше да „пъха децата“, които не слушат вкъщи. Видеха ли го някъде по улиците, бабите плашеха внучетата си: „Прибирай се, че Рачо ще те пъхне в торбата!“. Всички малки рожби се криеха по домовете си, а той толкова обичаше децата, че когато някой малчуган се осмелеше да застане пред него, клетият човек се разплакваше, пощипваше бузките и целуваше ръцете на детето. Все съм си мислил: „Какво ли е преживял този нещастен скитник през детството си?!“

Рачо имаше страхова невроза и мания за преследване и не се застояваше повече от минута някъде. Все беше в движение и все се озърташе трескаво настрани. Моите баби бяха на село и нямаше кой да ми каже да страня от човека. Веднъж дори застанах пред него и го разгледах отблизо. Тялото му – средно високо, леко прегърбено, слабо, но жилаво. Дрехите му – омазани и непрани с месеци. Лицето – замърсено и обгоряло от слънцето. А очите?!… Очите му искряха като раздухани въглени! Пламъчетата в тях плаваха в някаква безкрайна тъга. Видях още болката, страха, очакването, любовта, надеждата и добротата на този клет човек.

Думите, които Рачо изрече един ден пред мен: „Ела, не се бой!“, ми разкриха благия и доброжелателен характер, който носи. Разбрах също, че е добър, но неспокоен и плашлив човек. Отбягвайки го, хората го лишаваха от общуване – нещо, което той неистово жадуваше. Същите тези хора, които го бяха превърнали в страшилище за децата си и които едва ли можеха някога да се променят.

Тази психично увредена личност се появяваше през месец-два в градчето ни. Ходеше бързо и обхождаше целия град за един ден. Набожните хора му съчувстваха и милостиво му даваха каквото имат вкъщи – храна, дрехи, обувки. Така те смятаха, че правят богоугодни дела и изкупват сторените грехове – свои и чужди.

Минаха няколко години от моето детство. Рачо вече не се виждаше по улиците на града. Някои хора казаха, че се е преселил в отвъдното – на небето. Други говореха, че са го взели принудително в някаква лудница за лечение. Така и не разбрахме къде е изчезнал.

 

Живи са още в мен добронамереният му глас, тъжните му очи и жадният за общуване поглед.

-    Дано душата ти почива в мир, Рачо! Дано Господ те е настанил на по-добро място! Ти го заслужаваш, защото беше по-искрен от нас. А ние, грешниците, ще продължаваме да затъваме в блатото на хорското лицемерие и вечно ще се борим с човешката глупост и невежество.