КОНСУЛТАТИВЕН СЪВЕТ В КЪСНА ДОБА - Дарила

Удари 12-ият кръгъл час, настъпи полунощ. И както се случва в приказките, тогава стават чудеса. Чува се дрънчене на военни доспехи и мечове, отекват тежки царствени стъпки в тишината. Прииждат велможи. Мантии се развяват, глави увенчани с корони се навеждат над свитъци с канонични писания, законови разпоредби и укази. Луна огрява мястото на срещата, в душите на старите български владетели е тъмно и страшно. Грижи са ги налегнали. Не се събират без повод някогашните управници на голямата българска държава. Консултативен съвет е свикан. Тревожният повод ги събира, настанала е беда – демографска криза топи българската държава.

 Но, както обикновено се случва в приказките, тук са владетели от различни векове, все градители на държавността на просъществувалата повече от 13 века държава, която не си сменила нито веднъж името от основаването до днес. За българите древните писци някога пишели: „Българите – това е народът, който имаше всичко, което е пожелавал. Те вярваха, че светът е открит за тях. Те никога не се съмняваха в победата си. Това е народът, на който се учудваше светът” . Така записа Магнус Феликс Енодий в година 486 в Христа.

   Сред събралите се видни глави настъпва тишина. Напред излиза Аспарух Славний и взема думата. Чете статистически данни и укорително клати глава. През последните десетилетия населението е намаляло с почти два милиона. Средногодишно по 200 хиляди българи се стопяват в неизвестността. Едни официално емигрират, други доказано умират, останалите неофициално се изнизват в скрити потоци нейде по света.

Държавникът Аспарух не е наясно що е това коефициент на плодовитост, но му е ясно като бял ден, че когато българин и българка се любят, от това трябва да се получат две-три деца, та да се възпроизведат, да увеличат своето племе. Тези дроби дето ги разгадава Аспарух, сякаш разсичат пеленачетата на по 1,2 или 1,3 и той не разбира как това се прави по най-варварския начин, дори при желанието да ги имаш.

   Чете по-нататък Аспарух Основателя и стига до прогнозите, направени от неговите звездобройци. Стига до 2050 година след Христа, когато българите се предвиждало да наброяват към 5 милиона и скоро след това да станат малцинство в собствената си държава. Мъжката смъртност била по-висока във възрастта до 50 години, но не поради гибел на бойните полета, а с диагноза инфаркт, инсулт, рак и пр. Младоците пък сеят семето ни по всички континенти и скоро забравят що е род и родина. Това донякъде е разбираемо, ама тукашните моми кой ще зачете!

   Юнашките мустаци на първия ни хан увисват все по-надолу, чуди се как да преодолее обзелото го отчаяние. Гледа той под око Крум Страшний и е готов да го смъмри: - Ти нареди да изкоренят лозята, ти лиши хората от радост, веселие и еротични игри. Щото, известно е, че когато виното те удари в главата, перде ти пада пред очите и само гледаш да докопаш нечия пола – няма значение славянска, татарска, хазарска, прабългарска – само женска да е, и правиш деца. Детска глъч да слушаме отвсякъде – сладкогласна радост за душата! - Крум Страшний от своя страна гледа остро и достойно отговаря, че ако някога е сбъркал, то сегашните управници бъркат още повече, като оставят лозята и нивите безстопанствени, изкореняват ги по препоръка на Големия съюз и чакат пари от него, за да обработват майката земя. Не опазиха асеновградския мавруд, дето бе любим на Симеон Велики.

   Като изрече името на своя аристократичен наследник, Симеон Велики вдига глава от купчината пергаменти, дето преди срещата Аспарух раздаде на всички, да гледат и да знаят какво пише за бъднините български, и напомня на присъстващите за Златния век на българската писменост и култура, за авторитета  на Магнаурската школа, за възпитаниците й, които не оставали по чужди земи, а се връщали при своите, за да издигат с ум и знание славата на България. А сега де ги тези учени глави и техните ученици? Там още пише, че дойде ли 2025 г звездобройците-статистици предвиждат, че тогава всеки пети българин ще е неграмотен. Цар Симеон отчаян се хваща  за собствената си учена глава, видяла и препатила много.

   Като вижда, че Златоувенчаният затъва в любимата си тема, водещият сбора на големите почтително му отнема думата и я дава на местните боили, багаини, боляри и военачалници. Те да си кажат думата по темата какво става с хората по места. Пръв се възползва дръстърският управител, пазителят на голямата дунавска крепост на Дръстър, дето след векове ще нарекат Силистра. Думи реди, че се топи като сняг на пролетно слънце населението там. От неговата тъжна изповед става ясно, че в началото на далечния ХХІ век тамошното население наброявало едва 70 хиляди, а през следващите векове още по-малко. Гневливият управител не пропуска да отбележи, че силистренци завладели цял лондонски квартал без тарани и ръкопашни схватки, настанили се и отвъд Ламанша по крайбрежието на океана по земите на франките и трайно се заселили там. За почуда на старите британи и франкски воини, които така и не разбирали какво става. Но скоро се осъзнали и запретили на българи и балкански северни латини да прихождат повече и да се настаняват трайно по техните земи.

   Тук друг владетел вмъкна апостроф и напомня, че половин Сторгозия вече я няма. Плевенските жители организирали поход до Пиренеите и Апенините с подобна на дръстърци обсадна тактика. Казва, че завладели доста испански и италиански територии. Намесва се и ямболският управител. Там пък нещата стояли така - населението през далечните векове спаднало наполовина, после още на половина и едва останали до 70 хиляди. С тежка въздишка се обажда  някогашният владетел на Родопа планина. От Кърджалийско до Татар Пазарджик хората се стопили до 45 хиляди. Погледите на тамошните жители се обърнали към Босфора и Дарданелите.

   Старите владетели и пълководци един по един свеждат надолу глави над овехтялата от прекрояване, орязвана, съшивана и пак късана на места съсипвана карта на България. Щавената телешка кожа се напукала, разцепвала се на места, но Балканът си личал с тъмно кафявата си гърбица и вместо да я разделя, я споява в една съдба. Като баща-закрилник прострявал една ръка на север, другата на юг и сбирал останалото българско племе близо до себе си. Клатят глави старейшините и се чудят, затова ли са се били и са оставяли кости по тази свещена земя, за да бягат от нея далечните им потомци! Населението изтича, няма внуци, баби и дядовци връзват малко левчета на възел, крият го под юргана, не им стига пенсията. Настанала шмекерия навсякъде. Децата как ще оправят нещата? – чудят се сведените глави, натежали от грижи и ядове всякакви.

Но, докато размишляват и се чудят как ще се оправи България, пропяват първи петли.  Надигат се тежко велможите. По обясними причини консултативният съвет се закрива. Предложения и решения няма. В предутринната мъгла Аспарух Остователя седлае коня си, готви се за обратен път към неговия век, когато е знаел ясно какво точно да направи. Докато стяга седлото тихо си мърмори: - Някога правехме деца направо върху конете. В движение, докато завладявахме територии, не спирахме да вървим напред. Децата ни преди да проходят се научаваха да яздят. Не спирахме движението и докато съграждахме държави – прабългарски, цели 13 на брой. Основавахме столици все с имена Болгар, Белград, Болхар и пр. еднакво близки имена. Сега – ни коне, ни деца. То и държавата като че вече я няма. Тегло! Това ли дочаках да видя!

                   ДАРИЛА