Баба Веса се бори с ламята - Дарила

      На връх празника си светията решил да политне над земята ни и да види как готвят да отбележат празника му. Колкото и да обикалял по сиромашката земя българска, народът все приказвал, че празник и да дойде и да свърши, даже в години плодоносни, след Великден продължава постът му. Спрял се светията някъде под Балканската верига и влязъл в първата къща. Там една баба вече шетала около печката. Колкото шетала, повече надигала малко шишенце с люта ракийка.- Защо толкова отрано пиеш? – попитал я Свети Георги. - Аз я не ща пукницата, ама имам една ламя в гърлото, дето още от тъмно не ми дава мира – Сипи, Весо, сипи! – казва ми и цял ден ме преследва проклетията. И аз какво да правя, за да я омилостивя и да ме остави на мира, сипвам. Така си поя и отглеждам цял живот своята ламя. Каквото и да правя, тя все ми гори душицата – пие като за потоп, вилнее като отвързана, тъпче се като за последно, баща и майка на подбив взема, краде нещо или време, прелюбодейства с всеки съгласен, идоли всякакви си прави и им се покланя, духовността ми убива. С „Боже, мой!" оценява дела нищожни. И така цял живот. Ето ме, сухо дърво останах, душа не ми остана, но нея не заситих. А тя, пущината, все недоволна. Все от нещо се оплаква, забравя, че мъката от Бога за изпитание ни е дадена. У всеки от нас, хората, Свети Георге, по една ламя се е свряла. И всеки от нас си я отглежда за цял живот. Толкова сме свикнали с ламите в нас, че те са станали ние, а ние – те. Зло ли е, враг ли е – все вън от нас го намираме. Не в себе си. Но с Божията искрица всеки от нас се взима за тебе, светиня ти, и сече глави змееви. Сече кой с каквото му падне – и с остра сабя, или златен боздуган, или с влажна ножка. Сече ли сече от нея, щото само тя ни пречи, а ние не можем да я надвием. Отколе е това, та повечето вече се и не опитваме. Колкото и да ни пречи, не смеем да я отсечем. Отрежем ли й главите, я ще потече от три реки руйно вино, власт, пари, като прясно мляко ще изкипят. И става една – още по-необуздана. Щото и пусто око ненаситно, колкото повече има, не му стига и още иска. И в завистта си сме безмерни, светиня ти. 

И мъстта си на тебе приписваме. Щото ние сме си като зайци страхливи – още Софроний Врачански е описал така. Но и тука не спираме. След като свършим важната работа и убием външното зло, понеже всеки друг ни се привижда враг, започват другите геоизми да се привличат от мутри и сурати, да се въдят продадени от продажници всякакви. Щото всичко това ламята в нас ни го иска, все натам ни тика, по-силна е от всеки, въпреки, че само от нас зависи да я имаме – ние я храним и поим, ние си я доброволно отглеждаме.

Затова всяка година на твоя празник, светиня ти, вдигаме чаши в твоя чест и викаме „На здраве ти, Свети Гьорге!", а пълним гърлото на ламята с виното, дето в твоя памет поглъщаме. Така всяка година те отбелязваме и се сещаме за теб, но ти се възнесе нагоре, а ламята нали е с по няколко глави, ти отсечеш три, а от нея изскачат още и после още, и във всяка една по други сто се заселват и скриват във всеки от нас.

Та ние те чакаме всяка пролет, светиня ти, да ни отървеш от ламята и с надежда вдигаме за тебе наздравица. За нас и за тебе християнина, дето римляните в негасена вар те киснаха, преди да ти отрежат главата, а ти вярата си не продаде и ламя не пусна в душата си никога. Затова имаш бъдеще и на небето, слизаш от небесата само веднъж в годината, за да ни напомниш за нашата ламя, а ние вместо да я обезглавим, вдигаме в твоя чест наздравица, и си я поливаме и си я отглеждаме, и я караме както си знаем. Така върви животът ни. Затова съм станала рано на Гергьовден и будя с ракийка ламята в мене, белким я изгоря пукницата. Но тя нали само огън бълва, проклетията, колкото да й сипвам, още повече иска. Няма отърване. Отърви ни, ако можеш, светиня ти!"

Замисли се над това, което чу от бабата Свети Георги. Казва си: - Брей, докато съм се борил със Змея, разни юнаци са натръшкали и изяли всички човеко-агнета! Не знам от каква порода са, но оцеляват, независимо какви овни-водачи са начело. В настаналите вълчи времена и овцете се овълчили. На места вълците изяли пастирите. Овцете му били мършави. По какво да различа вълците от хората? По това че си ядат пържолите сурови или, че свелите глави овчици са по рождение по-щастливите животни! Колко четирилистни детелини са опасли, и пак нищо!

И докато Свети Георги се възнасяше разсъждавайки по-нагоре на небето, все повече разбираше, че не е доубил ламята, понеже тя сега е от друго тесто направена. За две хиляди години християнство друг мутант от нея е станал. Затова ще му трябват нови, различни от досегашните похвати и техники, за да убива злото у хората и в настоящето им време. Това си размишляваше още, издигайки се към божиите селения светията. За да успее да я пребори тази, днешната ламя, ще му трябва съюз с хората, че като погне от една страна ламята, да не се скрие тя в нечия човешка душа, а да я погнат и от там и повалят всички заедно до един. Иначе, колкото и да е светия, и хвъркат, и Божи меч да върти, и Победоносец да го наричат, спукана му е работата – няма да успее.