Обичливко на изпит - Моника Атанасова

Всичко наоколо цъфтеше и ухаеше с упойващия мирис на напечени от слънцето билки. Детето вървеше бодро към чудноватите, високи кули, под които се мъдреха масивни порти. Зад тях трябваше да е магичната страна на мечтите. Изведнъж Обичливко спря внезапно, стъписан от тънко гласче наблизо.

- Вземи ме, моля те със себе си, детенце. Боли ме крачето. Ще ти бъда пръв приятел в Сънеландия – молеше малко кученце, изправено на задни лапички.

Обичливко се наведе над него и наистина видя раненото му предно краче.

- Добре, вземам те. Как се казваш ти, кученце? – запита той и го гушна до гърдите си.

Пръстите му потънаха в меката козинка.  

- Нямам си още име – призна тъжно пухкавата бяло-черна топчица.

- Ще те наричам Доби, ако ти харесва. Аз съм Обичливко – представи се детето.

- Благодаря ти, мило дете за прекрасното име и помощта! – лавна кученцето.

Тъкмо закрачи Обичливко бодро напред, с кученцето до гърдите си, то отново чу тънко гласче, досами краката си, което жалостиво нареждаше:

- Не ме оставяй сам-самичко на пътя. Вземи ме с теб до Сънеландия, мило дете.

- А сега! И теб ли, котенце, те боли крачето? – зачуди се Обичливко.

- Да, много, не мога да стъпвам. Тук ще си умра от глад само – проплака то. 

- Е, добре, ще взема и теб в другата си ръка. Но обещайте да стоите мирни и кротки, докато ви нося.

- Обещаваме! – в един глас отговориха благодарните животни.

- Как се казваш ти, коте?

- Нямам име още. Няма и кой да ме кръсти – поклати то угрижено главица.

- Тогава какво ще кажеш за Пупси? Аз съм Обичливко – рече простичко детето.

- Страхотно име! Благодаря ти, мило дете! – отърка се котето в брадичката му.

Така дружината продължи към Сънеландия. Край пътя се редяха примамливи картини с висящи над пътя клони, отрупани с лакомства. Трябваше само момчето да протегне ръка, за да ги откъсне. Всякакви бонбони, шоколади, сокове и сладоледи се мяркаха пред погледа на Обичливко. Клатеха се досами нослето му, аха да го докоснат по челото, но той не можеше да достигне нито едно от тях. Дори и не ги поглеждаше. И за какво да ги гледа? Та нали ръцете му бяха заети. Носеше в дланите си Доби и Пупси, чиито сърчица тупкаха забързано до неговото собствено.

- Ако искаш можеш да ни оставиш по пътя, за да си откъснеш каквото ти душа иска – предложи глухо Доби, сякаш се страхуваше, че ще бъде изоставен от детето.

- И таз хубава. Не мога да ви зарежа ей така!

- Ааа, че защо? Много деца го правят. Похапват си и ни оставят да чакаме.

- Така е. А някои ни забравят дори, улисани в хапването – допълни тъжно и Пупси.

- Лакомства ще имам много занапред, но приятели не се срещат толкова често. Пък и нали дума съм ви дал?! – отсече твърдо Обичливко и продължи напред.

Скоро се озоваха до една висока, обсипана с диаманти и смарагди тежка порта. Зачудиха се какво да правят, защото никой не се виждаше наоколо да им отвори. Изведнъж металните панти изскърцаха и тримата чуха боботещ глас да казва:

- Браво, Обичливко, ти успешно издържа изпита за жител на Сънеландия. Не изостави приятелите си, заради разни съблазнителни лакомства. Отсега нататък ще бъдеш винаги добре дошъл при нас! Имаш златно сърце! – и масивните порти се разтвориха.

- Браво, браво, Обичливко! – пригласяха Доби и Пупси с пискливите си гласчета. 

Тримата приятели влязоха в Сънеландия. Тежките врати зад тях отново се върнаха на мястото си. Навсякъде цъфтяха цветя, разлистваха се дървета и сякаш всичко беше припнало да расте и зеленее. Чудни ухания на цветя пълнеха ноздрите му. Обичливко се оглеждаше с широко отворена уста. Красотата на мястото го заплени.

Тук-там измежду буйналата зеленина надничаха подредени, спретнати къщички с огромни дворове. Всякакви животни подскачаха наоколо. Малките играеха безгрижно между цветята, а по-големите се трудеха дружно в градините.

Момчето крачеше с бодра стъпка по измитите улици. Вдишваше аромата на палачинки, печени курабийки и разни апетитни гозби, които се носеха по въздуха.

- Тук всичко е толкова красиво и чисто! И така приятно ухае! – възкликна Обичливко омаян от гледката пред очите си.

- Приказно е, вярно, защото е нечия сбъдната мечта – закима с глава и Доби.

- Искаш да кажеш, че някой се е размечтал и това се е случило? – попита момчето.

- Точно така! Тук нещата просто се случват, стига да ги пожелаеш в сърцето си. Затваряш очи и си представяш какво искаш – потвърди то.

- Ами ако някой си пожелае нещо не толкова добро? Тогава какво става с всички тези красоти наоколо? – ококори се гостът, леко обезпокоен.

- Че защо му е на някои да си мисли такива неща? Ние тук всички живеем в мир и сговор, помагаме си във всяко нещо – помръдна мустаци озадачено Пупси.

  - Ами не знам, но във филмчетата, които гледам все се появяват някакви лоши герои, които развалят спокойния живот на хората. Струпват се разни беди и нещастия. След това добрите се обединяват и заедно побеждават лошите – поясни детето.

- Тук нямаме филмчета и може би затова нищо такова не се случва. На никой от нас и през ум не му минава да пречи и разваля щастието на останалите.

- Това е невероятно! Ако можеше и в моя свят да стане, щеше да е суперско!

- От вас си зависи. Ние живеем наистина супер прекрасно – с гордост изтъкна Доби.

Докато изрече думите си към тях се спуснаха цяла сюрия негови събратя черно-бели, синеоки кученца, които им се радваха с джафкане и скимтене.

- Това да не би да е твоето семейство? – удиви се Обичливко и го пусна на земята.

- Да, приятелю. Моите братя и сестри са дошли да ни посрещнат. А мама ни чака у дома за вечеря – припна Доби към близките си.

- Ами да ходим тогава, че съм ужасно гладен – подхвърли Пупси.

- А ти не се ли страхуваш между толкова кученца? – засмя се Обичливко.

- В Сънеландия всички сме приятели. Няма врагове тук – вметна котето важно.

- Да, така е и ти тепърва ще се убедиш в това! – заяви Доби.

- Значи всичко е било на ужким? Заради моя изпит ви боляха крачетата и бяхте сами?

- Не всичко беше на ужким. Примерно ние наистина си нямахме имена все още. Знаехме, че ще дойдеш и искахме ти да ни избереш такива – закима Доби с глава.

- Гледай ти, значи сте знаели за мен преди да ме видите?! – удиви се момчето.

- Разбира се, дори може да се каже, че те чакахме – потвърди Пупси.

- Хъм, това е още една тайна, която не разбирам.

- Лесно е, Обичливко. Ние в Сънеландия можем да усещаме добрите сърца на децата. Когато ти заспиваше, ние влизахме в твоите сънища, наблюдавахме те. Майка ти израсна с нас. Знаехме, че скоро ще дойдеш и ти – поясни едно от по-големите братчета на Доби.

- Не съм подозирал дори за вас и Сънеландия. И защо когато стана голям няма да бъдем заедно? – тъжно запита той.

- Нещо се случва с вас, хората, когато пораснете. Сърцето ви се променя и не можете да преминете бариерата между нашите светове – отново се обади по-възрастният брат на Доби, който явно беше компетентен по тези въпроси.

- Много жалко. Ще гледам моето сърце да си остане все такова, детско, да не се променя, за да мога да идвам при вас и като голям.

Тук неговият четирикрак приятел, Доби, го изгледа тъжно с бистрите си сини очи, сякаш искаше да каже: „И другите обещаваха като теб, но не се получи, а на мен ще ми бъде ужасно тъжно да се разделим след време”

- Пък ако това не стане, то децата ми ще научат за Сънеландия и ще ви станат приятели – зарече се тържествено Обичливко и погали Доби зад ушите.