Малкият Обичливко - Моника Атанасова

Обяд тъкмо беше отминал. Пълното коремче на петгодишното момченце натежаваше и приятно го унасяше в дрямка. Знаеше, че съвсем скоро мама ще го гушне за следобеден сън с някоя хубава приказка. „Дали пък да не си поискам нещо ново?”, размишляваше Обичливко, докато конструираше поредната си чудновата сграда.

– Време е вече за сън, моето момче! – провикна се мама от кухнята.

Като всички деца в тая безгрижна възраст , Обичливко най-много обичаше да играе и затова се направи, че не чува. Продължи да си реди невъзмутимо конструктора на пода, макар и да знаеше, че тактиката му да се спотайва няма да мине.  

– Хайде, миличък, имам да ти казвам една тайна днес.

– Тайна ли? – наостри уши Обичливко.

– Да. Мога да те заведа на едно вълшебно място. Ако искаш, разбира се.

– Искам! Къде е това място, мамо?

– В Сънеландия, страната на сънищата, където мечтите се сбъдват, милото ми – грабна го майка му и го отнесе на спалнята, където го прегърна, преди той да успее дори да запротестира.

– Интересно. А как се стига до там? – вече сериозно заинтригувано заразпитва детето, ококорило големи очи.

– Ще ти кажа, сине. Ключът е едно вълшебно стихче. Казваш си го няколко пъти, а крилатият Вихрогон идва и те отнася до желаното място – целуна го майка му по челото.

– Ако е толкова лесно, то значи всеки може да ходи там – разочаровано рече то.

– Вихрогон не взема всекиго, мило! Само този, който знае тайните думи.

– Вихрогон ли? А ти откъде ги знаеш, мамо? – не спираше да любопитства той.

– От моята баба, която все говореше за тая чудна страна на сънищата.

– Значи и ти, и баба сте ходили в Сънеландия! – плесна с ръчички Обичливко.

– Да, като бях дете често ходех на това приказно място. Вече не мога обаче.

– Така ли? И защо не можеш?

– Не зная, мило. Освен това трябва да имаш и добро сърце, за да влезеш там!

– А моето сърце добро ли е? – запита момчето колебливо.

– Нали ти спаси миналата година онова малко лястовиче, което падна от гнездото си? Не се съмнявай в това, златното ми дете! – и мама потърка нос в бузката му.

– Да, цял месец го храних с мушички в човчицата, докато отрасне. А после заедно с теб го учихме да лети – усмихна се той вече обнадежден.

– Виждаш ли как си спомни. Не може такова дете да не е с добро сърце! Сънеландия е един свят на сбъднати мечти и съм сигурна, че ще ти хареса.

–  Ами да вървим тогава! – с нетърпение в гласа произнесе Обичливко.

– Но само ти ще влезеш в приказната Сънеландия. Аз ще те чакам тук да се върнеш – гушна го майка му.

–  Уф, жалко, че не можеш да дойдеш и ти, мамо?

– Да, какво да се прави, пораснах, сине. Бях там като малка, но вече не се получава магията - с тъга произнесе младата жена и започна да рецитира отчетливо:

            Вземи ме ти, мое конче,

           слънчево вихрогонче.

           Литни с мен над полета,

           върхове, реки и морета.

           Покажи ми чудната земя,

           разтвори сините небеса.

           Пренеси там нас, децата,

           в световете на мечтата.

– Малко е дълго стихчето. Не зная дали ще го запомня – смотолеви Обичливко.

– Ще си го повторим няколко пъти заедно, докато не свикнеш сам да го правиш – както винаги мама беше готова да му помогне.

– Добре, да опитаме тогава – съгласи се детето и затвори очички, затоплено приятно до майчиния скут.

Тихо зашепнаха двамата тайнственото стихотворение. Неусетно стана така, че Обичливко се унесе в дрямка. Незнайно как един великолепен кон с прекрасна грива и огромни крила долетя сякаш от нищото. Крилете му плющяха нетърпеливо. Трябваше да тръгне с него, а не знаеше как. Изневиделица Вихрогон го грабна от обятията на мама.

Докато се усети, Обичливко вече се носеше към синевата на небето. Детето се пробуди в една друга реалност. Засънува своята различна история в собствения си сън. Слънцето заслепи сънените му очи.

– Вкопчи се в гривата ми, Обичливко, за да не паднеш! – нареди Вихрогон и приятелски му смигна.

– Ама ти откъде знаеш името ми? И как така си говорим двамата с теб? – хлъцна от изненада момчето.

– Ооо, свиквай. Всички животни говорим, но вие, хората не ни разбирате.

– Винаги съм подозирал, че можете. Още от съвсем малък го знаех.

– Да. Освен това ние, пратениците от Сънеландия, знаем всичко за добрите деца! – изцвили Вихрогон и се засмя високо, което си беше много странно.

„Хъм, за пръв път чувам кон да говори, а какво остава и да се смее”, каза на себе си Обичливко, макар да беше виждал малко коне на практика. Обикновено си пасяха по поляните, спънати с примки за крака. Беше виждал и впрегнати в каруци да мъкнат разни товари по потя. Тъжни бяха тия коне. Уморени. С наведени глави и клепнали уши влачеха каруците, а над тях плющяха камшиците и виковете на стопаните им.

А Вихрогон беше свободен, щастлив и хвърковат. Като човек говореше, смееше се. Така Обичливко  разбра, че не трябва да се учудва ни най-малко на този факт.

Беше открил тази година, че и дядо Коледа е добре информиран за постъпките на децата. И награждаваше щедро добрите дела на малките палавници. Явно и това беше една от многото тайни. Какво да се прави, светът на възрастните криеше още много изненади. Колко ли изненади пък го очакваха в новата страна, където беше попаднал?

„Важното е, че отивам в Сънеландия. Нямам търпение да узная какво следва по-нататък” – рече си момчето на ум. Скоро щеше да види онзи чуден свят, където всички мечти на децата с добри сърца се сбъдваха. Бе сигурен, че и той е в отбора на тези деца.

– Оставям те пред самите порти на Сънеландия, защото бързам да взема друго дете, което рецитира стихчето. Имаш да извървиш около двеста метра сам. Нали ще се справиш, Обичливко? – запита Вихрогон, докато се прилепи към земята, за да може момчето да стъпи в меката, току-що прорасла тревица.

– Разбира се! Аз да не съм бебе? – ококори се пет годишното дете.

– Ако имаш нужда от помощ, извикай ме … и аз ще дойда – уточни Вихрогон и отново литна в небесата, а гривата и крилете му блеснаха на слънцето като златни.

– Ама чакай малко, де. Как да те повикам, Вихрогоне? – провикна се Обичливко, но крилатия кон сякаш не го чу, устремен към висините.

„И таз хубава! Дори и мама забрави да ми каже какво да правя, за да се прибера у дома. Как ли ще се върна обратно?”, леко обезпокоен се запита той. Ведрият ден, усмихнатото слънце и прелитащите край него птички, които сякаш го поздравяваха радостно с добре дошъл скоро заличиха тревогата му.

Аромат на пролет изпълни гърдичките му и детето пое дълбоко въздух. Красотата наоколо го успокои, прегърна го в уютните си пазви. „Няма начин отговора на въпроса ми да не зад онези врати”, рече си Обичливко примирено. Нищо не му оставаше, освен да провери дали е така наистина. Момчето вдигна рамене и пое чевръсто по пътя напред, където сияеха ослепително множество кули в лятната мараня.