Приказка за двете слънца Слънчо и Лъчиста - Жанета Иванова

Живели някога две слънца, братче и сестриче. Слънчо и Лъчиста ги нарекъл техния баща. Ала далеч, далеч от него търкулнали се те и стигнали чак до Земята. Докато си играели, Слънчо и Лъчиста започнали да се хвалят един пред друг. Слънчо казал:

-          Аз сам мъжкото начало и съм толкова силен… Виж! Разтапям ледове, изсушавам водите, управлявам вулканите. Вятъра и морето са подчинени на мен. Аз съм велик и хората зависят от мен.

 Лъчиста на свой ред рекла:

-          От мен също зависят хората. Аз съм женското начало. Ако сутрин не изгрея, няма да има ден. Аз съм най-прелестната и топля земята с моите нежни лъчи през зимата. Радвам хората през лятото и през пролетта. А през есента зареждам полетата, тревите, плодовете и зеленчуците с моята енергия. Без мен светът е изгубен.

-          Добре! – предложил Слънчо. – Да проверим тази работа и да разберем кой от нас двамата обичат повече хората. Ти се търкулни на изток, а аз на запад. Всеки нека да представи себе си по най-добрия начин и така ще разберем кой от нас е по-велик.

Така братчето и сестричето се разделили и всеки се заловил за своята работа. Лъчиста на изток започнала да огрява и топли с нейната нежна и сияйна светлина. Научила хората да бъдат добри едни към други, да си помагат и в името на общите идеи да се жертват. Колко е важно всичко да бъде общо. Никой да не завижда на другия и по всички въпроси да имат едно мнение и еднакви възгледи. Научила ги да разберат, че всички са равни, а тя свети по равно на всички еднакво. Но никога хората не разбрали кои са, защо съществуват и какво ще стане с тях в бъдеще. След като свършат земните им дни къде ще пребивават и каква е тяхната съдба. Лъчиста не успяла да ги научи на това и не винаги могла да ги развеселява в зимните дни. Понякога пък не успявала да въздържи горещината си през лятото и прекалявала с нейните лъчи, а през пролетта и есента не винаги сияела умерено, така че растенията, плодовете и зеленчуците да израстват сочни и големи.

На запад Слънчо с неговата сила побеждавал ветровете които се опитвали да нахлуват и да правят пожари. Борил се с дъждовете, за да не причиняват наводнения, градушки и поледици. Надвивал тайфуните и ураганите. Правил всичко възможно, за да разберат хората, че без борба не може да се постигне нищо. Научил Слънчо хората да разберат колко е важно да си личност, да развиваш качествата които притежаваш, да държиш на себе си, да знаеш защо живееш, от къде идваш, накъде отиваш и кой си. Слънчо обаче не научил хората на любов и толерантност един към друг. Не ги научил да си помагат взаимно и да си прощават. Не могли хората да се научат на колективно мислене и единство. Слънчо понякога прекалявал през зимата когато претопявал всички снегове и улиците започвали да тънат в киша. През лятото понякога забравял да грее силно и хората измръзвали от студ. През пролетта и есента пък надничал през дворовете и къщите на едни, изоставяйки други, и така оставял хората без реколта и храна.

Видели се след време отново братчето и сестричето – Слънчо и Лъчиста, и всеки започнал да разказва постиженията си и да се тупа в гърдите с неговите дела. Толкова се увлекли в приказки и хвалби, че забравили да потърсят за съвет своя добър и мъдър Баща. Но Баща им решил да ги посети и изненадващо се появил. Той чул целия техен разговор и сърцето Му се натъжило. С благи думи се доближил до тях и казал:

-          Защо сте горделиви деца мои? Та не Съм ли Аз вашия създател, за да се допитвате до Мен и да приличате на Мен. Помнете, че не можете да бъдете съвършени докато не смирите душите си и не последвате Моите съвети!

Огрени от истината и блясъка на бащината любов, Слънчо и Лъчиста заплакали.

-          Татко – проплакала Лъчиста – защо не ме забелязват хората когато правя всичко за тях и ги озарявам с нежната си топлина. Те дори не се усмихват, даже и да ги гъделичкам.

-          Татко – започнал Слънчо – защо не ми благодарят когато се боря за тях с всички сили срещу природните стихии. И мъничко поне не ми се радват. Пренебрегват ме!

Ридаейки така под прегръдката на баща си, Слънчо и Лъчиста осъзнали че това което не им достига и това което трябва да притежават, за да бъдат съвършени, го притежава техния Баща. Те решили никога повече да не проявяват своеволие и да се състезават по между си. Взели решение братчето и сестричето да започнат да се учат от Баща си, да бъдат близо до Него, да Го следват и само с Негово разрешение когато Той им каже, че са готови да започнат да изявяват себе си и да тръгнат по световете.

      Слънчо и Лъчиста станали послушни и дълго време наблюдавали Баща си, Неговото влияние и въздействие върху хората. Как притежава всичко необходимо, всички качества и съвършено борави с тях, а хората винаги Му благодарят, остават доволни, радват Му се и копнеят да им свети, да ги топли и да грее над тях.

-          Дъще моя Лъчиста! Ти винаги ще веселиш хората когато не само ги топлиш външно, но проникваш в техните сърца, отвъд тяхната тварна-земна обвивка. А ти сине Слънчо, винаги ще получаваш благодарности от тях, тогава когато не ги очакваш!

Така Бащата благословил своите деца, за да бъдат хармонични и красиви, и изведнъж всичко наоколо станало хармонично, а Слънчо и Лъчиста разбрали, че мъдростта идва от Бащата и Го възлюбили още повече.

 

 

 

Автор: