Вълшебното цвете - Силвия Ръженкова

Неотдавна, в едно далечно кралство живеела млада, хубава девойка на име Мечта. Тя рано останала без майка и живеела със стария си баща в малката му бедна къщичка, намираща се досами гората. Зад къщата бащата притежавал малък парцел земя, в които Мечта с удоволствие отглеждала зеленчуци. В цялото кралство нямало земеделец, който да произвежда по-вкусни репички, моркови и кръгли, червени домати от нейните.

Мечта не била мързелива, но понякога работата по зеленчуковата градинка ѝ дотежавала и тогава тя сядала под голямото ябълково дърво зад къщата, обръщала взор към хоризонта и замечтано се заглеждала в блестящите, сребърни кули на кралския замък, които се виждали от всички, близки и далечни, краища на кралството.

Баща ѝ знаел, че тя обича понякога да се унася в невъзможни мечти, дори шеговито я наричал Вятърничавото ми момиче, но никога не забравял да ѝ каже:

–Няма как да имаш лек и щастлив живот, ако не си положила труд да го постигнеш.

Тези негови думи винаги много я ядосвали, но тя не му го показвала, защото имала уважение към старостта и мъдростта му. Но си мислела, че не е прав, защото виждала какъв охолен и лек живот водели жените и дъщерите на знатните мъже в кралството. И продължавала честичко да поглежда към кулите на замъка, които я очаровали с красотата и блясъка си и да си мечтае някой ден да живее в него.

Един ден, докато почиствала градинката от изникналата тук и там трева, покрай оградата на къщата минала една просякиня. Тя била стара, измършавяла и погрозняла от глада, който постоянно я мъчел. Побелелите ѝ коси висяли на мръсни кичури по раменете ѝ, а дрехите ѝ били толкова вехти и прокъсани, че на Мечта ѝ се свила душата от жал, когато я видяла. Приближила се към оградата на градинката и повикала просякинята при себе си.

–Ето ти един комат хляб да си хапнеш, бабо – рекла ѝ и протегнала към нея и двете си ръце. – И няколко вкусни домата. В цялото кралство няма по-вкусни от тях.

Просякинята взела дадената от добро сърце милостиня, но пожелала да ѝ се отплати за щедростта. Тя всъщност не била истинска просякиня, а преобразена вълшебница, която обикаляла белия свят и награждавала тези, които притежавали добро сърце и щедра душа. За това ѝ отвърнала:

–Аз нямам с какво да ти се отблагодаря за добрината, защото нямам пари, но имам едно красиво цвете. Ако смяташ, че то е достатъчно добра отплата за твоите дарове, тогава го вземи.

И подала на девойката през плета на оградата едно красиво полско кокиче с бяла камбанка, която сякаш звъняла, докато се люлеела от вятъра.

–Но запомни едно – предупредила я просякинята преди да си тръгне. – Казват, че кокичето може да изпълнява човешките желания, за това много внимавай какво си пожелаваш докато го държиш, защото не се знае къде може да те отведат мечтите ти. И магията на цветето трае толкова, колкото време живее и то след като го откъснат от корена му. Увяхне ли то, изгубва се и магията му.

После поела по пътя си и скоро се изгубила от очите на девойката, скривайки се в близката гора.

Мечта дълго разглеждала красивото кокиче, помирисала го и на вид и на мирис то наистина ѝ се сторило необикновенно. Толкова много ѝ харесало това цвете, че тя радостно го закичила зад ухото си и подновила работата си по плевенето на градинката. До вечерта я почистила от всичката трева, но била толкова изтощена от работата, че когато тръгнала към бащината си къща, погледнала с копнеж към замъка и тежко въздъхнала:

–Ех да можех да стана принцеса и да живея в замъка!

И още недоизрекла желанието си тя изведнъж се озовала в богато обзаведена стая в която тънел такъв разкош, какъвто девойката никога не била виждала. Преди още да е успяла да осъзнае къде я е отвело желанието ѝ, през двойната врата на стаята ѝ нахлули няколко разбързани прислужници и започнали да се суетят около нея.

–Трябва да ви приготвим за бала, принцесо – нареждали една през друга прислужниците. – Кралят толкова много се зарадва, когато след дългогодишно странстване из света най-после се завърнахте в двореца. Той много обича жаждата ви за пътешестване, но за него е радост, че не забравяте от време на време да наминете и към родния си дом.

Мечта щяла да им каже, че я бъркат с истинската принцеса, която очевидно още пътешествала из непознати, екзотични страни, но толкова много се зарадвала, че най-после е в замъка, че решила да си замълчи. Принцесата едва ли щяла да се върне точно в този момент, за да я изобличи в лъжа.

Облекли я прислужниците в красива рокля, обсипана цялата в перли, обули ѝ обувки от най-мека ярешка кожа, накичили я от главата до петите със злато и скъпоценности. Ако преди била хубава, сега станала красива като принцеса.

Забравила цялата си умора от работата през деня, тя с радост се приготвила за бала, който кралят давал в нейна чест. Прислужниците я придружили до окъпаната в бляскава светлина бална зала, а там лично кралят я посрещнал с щаслива усмивка на уста и поемайки ръката ѝ в своята, я повел по излъсканият до блясък под, към центъра на препълнената със знатни гости зала.

–Харесва ли ти роклята? – запитал я кралят, докато уверено и гордо вървял напред, без изобщо да забелязва кланящите му се поданици. – Три шивачки избодоха ръцете си до кръв, докато нанижат всички перли по нея.

В душата на Мечта настанал смут. Тя не знаела каква жертва е трябвало да извършат шивачките, за да сътворят подобна невиждана красота.

–А обувките ти достатъчно меки ли са? – продължил да я разпитва загрижено кралят. – Направени са от кожата на току-що родено яренце.

Девойката едва бе успяла да сдържи сълзите си и обувките вече не ѝ се стрували меки и удобни, а толкова тежки, че трудно успявала да ходи с тях.

–Да видим сега колко от златните младежи ще те поканят на танц? – самодоволно изрекъл до нея кралят, в пълно неведение за нейното нещастие. – Само някой от тях да посмее да те пренебрегне и ще наредя да му отсекат главата. Принцесата трябва да бъде обичана и желана от всички.

И наистина всички знатни младежи се изредили да я поканят на танц и Мечта не отказала на никого, от страх кралят да не изпълни заканата си. Танцувала докато ѝ се разранили краката, а когато по първи петли всички гости си отишли, тя се прибрала полужива в стаята си, легнала на леглото и горко заплакала.

Животът на принцеса, за който толкова дълго била мечтала, ѝ се видял непоносимо тежък.

Тогава Мечта си спомнила за заръките на просякинята и за вълшебното кокиче и трескаво го затърсила из стаята. Намерила го, захвърлено от прислужниците, на пода със старите ѝ дрехи и обувки, бързо го взела и много се зарадвала, че още не било напълно увяхнало. Значи магията му все още не била изчезнала.

Съблякла красивата перлена рокля, събула ярешките обувки, свалила всички скъпоценни накити от себе си, пременила се в старите си дрехи и си пожелала да се върне в своя беден бащин дом, при градинката си със зеленчуци.

От този ден нататък никога повече не погледнала към замъка, а когато работата в градинката ѝ дотежавала, тя отново се отпускала да си почине под ябълковото дърво, но не мечтаела за лесен живот, а си мислела как от продажбата на зеленчуците ще направи бащиния си дом по-красив и уютен.