ЗИМНА ПРИКАЗКА - Рени Митева

Вън снегът дебел покри оголелите гори и се изпокриха всички изпомръзнали душички. Всеки се е спотаил. Често пие салицил. Покрай печката на топло слънчоглед седи и чопли. Мечо сън не го лови. До брадата се зави. Повъртя се, изгладня, за другар му домъчня. Има си дебел кожух,  има и легло от пух, ала сам е доста скучно. Върза шалчето памучно и реши след тези пости да отиде там на гости на приятелите стари от отсрещните чукари. Сурна се покрай дерето. Зад дъба изви и ето – пред вратичка се оказа:”Чук-чук, може ли да вляза?” Зад прозорче осветено тук живее подредено сам лалугерът Първан, който прави днес шарлан*. През дебелата врата, изкована есента, чу се глас сърдито:„ Влез! То да не е есенес, да посрещам де кой чука... Глад сега настана тука и със малката лъжичка всеки храни си душичка. Ти ли си бе, брате мой? Постопли се и постой. Ври в гърнето кавърма. Загърни се в повесма*.” Влезе Медуран. Приседна. Вънка вий гората ледна, ала тук е топлина. Пукат двете колена. Чайникът изтихо ври с билки вътре в него три. Гъбена чорба по мрак ядоха от пачи крак. Пораздумаха се инак пак за зимния поминък и по живо, и по здраво към разперения явор мечкото забурчи крак в белоснежния клонак. Ето Лиса! Тя се слиса! Той със нея се здрависа. „Де си тръгнал? Ах, нима идваш, Мечо, у дома?!” И с полуусмивка строга вътре в своята бърлога тя покани го на гости и отвътре пак залости, че кумецът опашат обикаля с вълчи глад. В печката притури съчки. Пооплака се от жлъчка, па покани Медуран с малко супа от шаран. По лицето й личеше – гостенинът й тежеше, та след хапчицата сетна тя кожуха му наметна. Вън изпрати го смълчана, че дошъл е без покана. Много знае, но не казва... Всичко крие в свойта пазва. Тръгна Мечо. В тоя студ да вървиш е тежък труд. Гледа – заешки следи. Със очи ги проследи. Под затрупания глог до шестил* един висок гледа Зайко, че мете с разкопчано деколте. Поздравът им бе сърдечен:„Тъкмо хлябът е опечен! Заповядай, Мечко мил! Ех, далече е април! Влез да хапнем де що има! Сполетя ни тежка зима. Вкусна баница от праз за вечеря имам аз. Сок от морков ще направя. Никак няма да се бавя и до късно през нощта ще си кажем сто неща. Тук до печката седни и кажи с какви сплетни Лиса ходи надалече и все тръгва късно вечер? Лиса е мома – хитруша. Търси мъж, за да я слуша. Младият Лисан е свестен. Чака я под онзи кестен. Все около нея души, но ще хапне гнили круши, че петелът, дето взе го със капан върви за него. С тънки черни ръкавици ще му готви тя тревица. Той, Лисанко е ратай – не яде кокоши пай. От озъбената драка чух да вика кака Сврака:”Вчера злата невестулка станала на пора булка!” Ето, вече зазорява. Истина ли или плява, но врабците носят слух – край глиганът стар и глух се навърта млада свинка и в церовата долчинка жълъдчета му събира, за които той примира. Ех, че весело ми беше, Мечко, скука ме гнетеше. Лек ти път! Ах, сам си, знам. Катеричко маха там:„Хе, Мецанко! Ха, здравей! Бял си като лесничей. Влез при мене. Ти се каниш да ми дойдеш чак от лани. Сядай, понагрей гърба си. Чувствай се като в дома си. Все съм сам, току задремя във това студено време. Имам пълни пет хралупи. Едър жълъд – девет купи. Виж, съседката – кокетка пак излиза с воалетка! Чупя орехите здрави все корави, кощиляви и от топлата хралупа гледам как снегът се трупа. Ами ти какво насам? Мислех – спиш под бора там в коренливата бърлога над долчинката във слога? Мечко взря се надалече и на Катеричко рече:„Не. Не мога да заспя. Буден глад едва търпя. Понадигнах си ревера и се спуснах тук от вчера. През дебелата пъртина с мъка смогнах да премина, да се разведря с раздумка покрай печка, дето бумка. Вред докато вятър свири в заснежените баири и от студ дърво се пука, със приятел да съм тука.”Катеричко опашат го заведе в своя склад:„Ето, лешници вземи все от селски ашлами*. Ябълки сушени на, от шишарки – семена. Разкажи къде южнякът другите мечоци чакат? Колко месеци ще крачи зимата с ятата сврачи? Как се чувства Зайо драг? Станал ли е по юнак или вечно под небцето все прескача му сърцето? Чух, че край онази трънка избуява джанка тънка и на нея черен кос сви гнездо от магданоз. Снесе, ала не излюпи яйчица, а ги изчупи кукувичето дете, снесено при тях петте. Казват – зимата геракът повече ловци го чакат, че отнесъл все с победа пет кокошки на зареда. Чух за Ежко, че със всички сладкопойни малки птички скарал се заради круши и с бодлите ги намушил. Каза ми и пъдпъдъка – развалил си рахатлъка с Ежко, който сред житата тихо му изял яйцата. А от никого нечута тънконогата кошута всяка нощ гризе кората на фиданките в гората. Над отсрещната долчина, дето се синей пчелина, брат ти есента преял с бял медец от кошер цял. Работливите пчели го набоцкали с игли и изглежда оттогава не навърта се тъдява. Искаш ли брезов нектар или чай във самовар? Имам дренки и бадеми за стомашните проблеми. Тази есен беше суха и от павитака* пуха цяло повесмо събрах и макар и сиромах пухена завивка имам. Тя ме топли цяла зима. Всеки ден в гората глуха снежен вятър ледно духа. Ти не бързай, брате мой! Пренощувай тук, постой! Утре щом развидели край сребристите ели се отбий при стрина Мишка – тиха, мъдра коренишка. Тя посреща много гости, но целогодишно пости... Съмна! Хе, добър ти път! Край бориките отвъд вече шета отзарана въртокъщна Мишорана.” Мишката мете с метла от преплетена свила. В заснежената пъртина бързам, за да не настина. Стегната в палтенце сиво тя го поздрави учтиво:„Хей, Мецане, ха здравей! Вънка да стоиш недей! Във дома ми заповядай и до печката присядай. Имам зимнина за трима. Излегни се върху чима. Ще наслагам маса вкусна. Скоро няма да те пусна. Със машата тя разрови. Две дръвца притури нови и с голяма фруктиера се завърна от килера. Ще разказваш, разбери ме! Все сама съм лете, зиме. Кой видя? Къде в потока зад черницата висока Жаборан в лъчите лунни Жаборана е целунал? Тя е станала принцеса! Той пък – принц! Сега къде са? Сгрей се. Смогнах да обруля стара подивяла дюля. Ще опипам на тавана – трябва някоя да хвана.Ето я една жълтуша! Всичко до комина суша. Ще я изядем завчас. Имам много във запас. Вън студът едва търпим е. През стъклото гледам зиме колко сняг е навалял, кой е буден, кой – заспал. Как веднъж навън се случи да премине ловно куче, а с двуцевката след него да върви ловецът Бего. Чух, че предната година май жена му си замина, че под неговата стряха всички в глад изпосталяха. Вместо работа да хване, се отдаде на лежане и пред пълната чинийка предпочита май ракийка. Той се спря да си почива до онази стара слива. После пак потегли пеш сред звездичките от скреж... Гледам, вехт ти е кожуха. Струва ми се, че ти духа – във врата ти бял ситнеж все те боцка като еж. А това памучно шалче по-прилича на воалче. С вълна ти оплетох нов. Ето, вече е готов. Еее, сега какъв бръшлян под снега е разпилян! За салатка нямам... Жалко! Ах, поне да имах малко! Ти хапни зрънца, че вънка вятърът изниско врънка. Северняците завяха всяка порта, дом и стряха. Скоруши* вземи в торбата. Жив бъди ми – за отплата, дето случките прелисти и оставам с мисли чисти. При потока свий надясно. Премини по мостче тясно, но пази се, че в клечака Вълчо гладен гозба чака! В глад та няма докъде. Беден. Няма и перде. Мързелив и глуповат с изтънял кожух и врат. Мразен всъде - тук и там. Гладен все насам-натам. Горският си точи ножа все за неговата кожа, че едва ли без да иска схрускал тлъстата му двиска* и от задната му стряха пет суджука отлетяха. Ти внимавай, че щом падне празният му ден след пладне, на когото ще яда си връз главата ще изръси.”Мечо беше се залисал, но сега се постъписа:„По-добре ще бъде там да не срещам Вълчо, знам! В стръмнината по-висока ще обиколя потока. Ето го развеселен престарелият Елен. Поизправи той рога и му каза:„Чуй сега - лесничеят Миладин, гдето има учен син, във хранилките край бряста сложил е сено и храсти. Сто чувала със овес е докарал есенес. Щом ги изядем – веднага от зрънцата златни слага, та и ние, и сърните да не ходим по скалите, че със зъби кръвожадни дебнат всички вълци гладни. Там е и кумецът злобен, скрит зад камъка удобен.”Мечко го предупреди:”Пазенето не вреди! Хайде, тичай до реката, да си разквасиш устата, но внимавай, че събаря лодката дори лодкаря...” След раздялата с Еленко Мечо вижда стрико* Пенко. Той пък среща не дочака – изподра се из клечака. Подвизите му са пресни и на Мечо са известни – ужким ще сади картоф, изкопал бе мечи ров. Отогава Медуран носи все кожух съдран, но за да е всичко честно, прави дните му нелесни: дето мине ред по ред, ще събори всеки плет и засмян, червенобуз вес ден гази кукуруз. Скорушата (за ракия) и презрялата кайсия ще одруска и изхруска – пълна мечешка закуска. И накрая за капак ашлама на кози крак ще прекърши и разтвори през нощта мази, обори... В битката с мечок неравна кучето на стрико лавна, в страх пред него заподскача и изчезна в полуздрача. Медуран се смя дебело:„Смел стопанин с куче смело!” Па повърнал се нагоре, пак го спъна злият корен... Сред снежинките в такава вред покрита в сняг дъбрава във бърлогата си душна под юрганчето се мушна. Върху лапата голяма Медуран след миг задряма, с благи думи нагостен в късичкия зимен ден. Ще потъне в зимен сън. Сняг ще трупа все навън и в съня си ще дочува как с приятели лудува. Там под бяла пелена в долината, в тишина сън ще спи, дорде превземат пак тревите черноземът. Баба Марта щом въздъхне, вред земята ще изпръхне. Върху всеки гол трънак ще полепне пухкав злак. Медуран ще се наспи. После в гладките липи ще следи къде били скрити зимните пчели. И за приказни игри често тук ще идваш ти над полянката запяла на овчаря със кавала. В мир животните отсреща ще избягват с тебе среща. Помежду си ще играят без за хората да знаят. Само Мечо-Медуран ще открадне цял буркан от меда на стрика Пенка за Мецана- младоженка. На трапези най-отбрани всички зверове покани и след тази тежка зима бурна веселба ще има!

шарлан – олио от орехи; шестил - вид явор; павитак – (павит) увивно растение, което след прецъфтяване образува пухчета; повесмо – откъснато парче вълна, достатъчно за една хурка; скоруша – много дребни ябълки със стипчив вкус, които са готови за консумация едва след процесът благородно гниене; двиска – млада двугодишна овца, която още не се е агнила; стрико – чичо, мъжът на стринка; ашлама – присаждане на дърво или на лоза