Дъбчо и Жожо - Хари Спасов

(приказка за едно приятелство)

 

Живели там в една Гоpa
дръвченце малко, казвало се Дъбчo
и охлюв с чудно име Жожо.

Приятели голями те били,
и в дъжд, и в слънце, и в беди.

Увит на младото стъбло,
по цял ден дремел Жожо
и само дъжд, кога закапел,
показвал своите рогца:
 - Хм - казвал си - каква вода.
Прибирал се в черупката голяма,
и пак го удряло на дрямка.

Един ден във горещо лято,
Дъбчо, малкото дърво,
разклатил силно своето стъбло.
Така,че Жожо паднал на земята
Веднага той показал си рогцата
 - Хей, приятел - викнал Жожо -
ще ме събудиш, май че ти!
 - Ще те помоля за водица
- пъшкал Дъбчо –
жажда мъчи моята душица!

И нали приятели били-
- Готово - казал Жожо -
хей сегичка ще изтичам!
До надвечер се връщам,
стъблото твое ще прегръщам!

И толкоз бързал Жожо,
че нощта обгърнала Гората.
Минавал ден и друг, и друг.
Месеци, година, след година.

Насред пътеката една,
поспрял да си отдъхне Жожо.
Показал своите рогца,
почесал своята глава:
- Забравих, аз да питам Дъбчо,
каква да е водата.
- Дали да бъде топла или хладка.
- Дали да е от извор или от чешмата.

- Ще се върна и ще питам.

 И пак назад поел забързан Жожо.
 И ден било, и нощ била,
 и пролет, лято есен, зима.
Година, след година.

Пристигнал на тяхната поляна.
Търси Дъбчо, а го няма!
На неговото място дъб,
голямо,кичесто дърво.
"-Хей, нахалник - ревнал Жожо -
- къде е Дъбчо, моето дърво!"

- Това съм аз, бе Жожо -
- размахал клони Дъбчо -
- пораснах докато те чаках!

- Ех-приседнал Жожо
- а толкоз бързах, бързах!"