Хитрият Зайко - Светлана Райкова

Разсърди се зайко

на своята майка Зайка.

Наведе челцето,

подсмърча с нослето,

с ушенца бърше

сълза след сълза.

 

От кухнята Зайка

го гледа с тъга.

Сърцето боли я

за тази кавга.

 

Мъничък е Зайко

не може самичък

да тръгне в таз

гъста и страшна

голяма гора.

 

Опасност го дебне –

тя знае това!

Не може да тръгне

самичък в нощта!

 

Но малкият Зайко

изтрива нослето

и хитричко гледа

изпод челцето.

 

Ще каже,

ме ляга да спи,

но хоп след това

ще тръгне самичък

в таз гъста гора!

 

Той вижда: във небето тъмно

свети ясно мъничка Звезда,

а до нея сърп извива

и засмяната Луна.

 

Те ще му огряват пътя:

няма да се заблуди!

И за сетен път поглежда

твърдо да се увери.

 

Майка Зайка е спокойна –

вижда зайчето добро

как отива да се мушне

в свойто топличко легло.

 

Става нашият герой!

Стяга раничката малак,

метва си я на гърба

и със лека стъпка тръгва

през заспалата гора.

 

Всяка сянка го тревожи:

трепва малкото сърце,

но куражът го спохожда

и подава му ръце.

 

Ето го върви напред!

И гората се усмихва,

сънено полека-лека

му отваря тя пътека.

 

А Луната и Звездата

подочули за кавгата,

те с добрите си сърца

грейват ярко във нощта.

 

Нашият герой върви.

Все напред и без беди,

бърза да пристигне,

да отвори той врати,

първи да застане мирно

в своето училище свидно!

 

Утрото да го завари

пръв сред негови другари,

а учителки добри

със букетче да дари!