ПРИКАЗКА ЗА СЕЗОНИТЕ - Дарина Кръстева

В  замък нейде сред гората,

с езеро и сред листата

на високи дъбове и бор,

сред лехи и пъстроцветен двор,

четири приятелки се смееха

и във разбирателство и мир живееха.

По между си бяха братовчедки

и рисуваха с бои и четки.

Всяка свое време имаше в годината

и рисуваше с любов картината

с цветовете, тя, които най-обича

и със тях живота преоблича.

 

Първата обичаше изцяло

да рисува всичко в снежно бяло.

С четката рисуваше дантели

от снежинки крехки и прозрачно бели,

сякаш паяжина изплетена от фея

и завиваше земята с нея.

Викаше на помощ Северняка,

който кротко спеше сред клонака

да разпръснат от палитрата с боя

над гори, реки, нивя, поля.

Тъй променяше в студена красота

кротко спящата замръзнала земя.

Тя кралица снежна бе

със красиво румено лице,

а когато тя се измореше

в замъка се връщаше и спеше.

 

Чак тогава втората излиза

във косите с цвете и по тънка риза,

своята палитра тя нарежда

и по свой вкус тръгва да подрежда.

Смeна тя цвета от бяло

със зелено меко одеало

и под дъбови дървета стари

пръска туфи с жълти минзухари.

Изрисува с кичести премени

сякаш се усмихват озарени

планини, гори и за живот събужда

и на зрънцето помага в нужда

да пробие твърдата земя,

и да се покаже над повърхността.

Ако нещо със боята сбърка

тя наново цветове забърква,

а на помощ идват облаци и дъжд

и отмиват грешката и отведнъж.

След това с боите отначало

прерисува тя картината изцяло.

И събужда тя на слънцето с лъчите

любовта, доброто и мечтите

и живота нов отново се завръща

и със цветни багри нежно ги обгръща.

Ала щом и тя се измори

връща се при другите да спи.

 

И тогава, със палитра нова и походка,

тръгва третата за своята разходка.

Със коси от злато, на които

слънчев лъч със цвете е навито,

с рокля тънка и ефирна,

тя на слънцето с уста подсвирна:

да помогне като изсуши боите,

със които изрисувала е горите.

Тя обича цветовете ярки

и наситени, и палещи, и жарки,

в тюркоазено морето изрисува

и ефирно по вълните плува.

С четката насища плодовете,

слънцето до късно горе свети,

сред нестихващ глъч и шум от птици

слънчогледи свели са главици.

И светулките в нощта проблясват,

а фенерите им в ранина угасват.

Чак тогава тази братовчедка

изморена си прибира свойта четка

и във замъка на пръсти се завръща,

и четвъртата през кръста тя прегръща.

Другите я чакат да разкаже

и картината си пак да им покаже,

заедно в градината отиват

и през смях палитрата разливат.

 

След това четвъртата им дружка

дорисува всяка ябълка и крушка,

гроздове налива във лозята

и боя червена плисва сред листата.

Със коси развети и искрящи

преминава над къщя димящи.

Птиците в редици тя събира

пътища различни им подбира.

И накрая с вятъра в гората

мек килим застилат на земята,

за да пази в идващата зима,

той живота в нейната картина.

След това във къщи се прибира

и при другите спокойствие намира.

 

И до днес живеят още там

и рисуват с четки с жар и плам,

във любов и разбирателство живеят

продължават по детински да се смеят.

Вярвам, разпознахте с лекота

Четирите годишни времена.

Всяко в свойта дивна красота

с четката рисува по света.