Лакомчо - Антонина Димитрова

       Имаше някога едно момченце. Не помня точно как се казваше, защото никой не го наричаше с истинското му име. Наричаха го Лакомчо, тъй като беше много, ама мноооооого лаком – постоянно се тъпчеше само с бонбони, торти, сладоледи, шоколади…Видеше ли на някоя пъстра витрина нещо сладичко, не беше в състояние да му устои. Родителите му много се тревожеха за него и не знаеха как да му помогнат да се откаже от този гибелен навик. Друга храна почти не вкусваше – нито зеленчуковата супа на майка си, нито плодовете от градината на баба и дядо. Имаше си Лакомчо една тайна мечта: да полети на някоя далечна планета, където да може да си отяде на всичко, което обича, без никой да го спира и да му забранява.

        Една нощ, не щеш ли, той чу странен шум. Събуди го пърхане на крила и един тъничък нежен гласец:

–        Здравей Лакомчо! Не се плаши от мен! Аз съм добрата фея Бонбониана и съм тук, за да изпълня всички твои най-съкровени желания.

–        Бонбониана? Звучи толкова сладко!

–        Идвам от планетата на твоите мечти, искаш ли да дойдеш с мен в моята Шоколадова галактика, на Планетата на бонбоните?

–        Шоколадова галактика?! Планета на бонбоните?! Винаги за това съм мечтал! Истина ли е? Кога тръгваме, феичко?

–        Възможно най-бързо, защото след няколко часа ще звънне будилникът и майка ти ще те събуди за училище – отвърна феята.

Без много да мисли, Лакомчо се измъкна по пижамка от топлото легълце, босичък и стиснал за ръката Бонбониана, полетя към далечната Шоколадова галактика. По пътя феята разказа на момчето, че всички планети там са сладки – има Планета на тортите, на курабийките, Бисквитена планета, Сладоледена, Планета на бонбоните…и че Лакомчо може да си избере на коя от тях да кацне.

–        Какво чудно място! – помисли си Лакомчо, когато най-после стъпиха на твърда земя. Всичко наоколо наистина беше сладко. Планините бяха от шоколад, огромна река от горещ карамел миеше пясъчните брегове от кристална захар. От цъфналите храсти и дървета се носеше аромат на канела и ванилия. Тревата и цветята също бяха необикновени – разноцветни, хрупкави и много вкусни. Тук живееха бонбончетата – карамелови, дъвчащи, фонданови, шоколадови, плодови, какви ли не щеш. Лакомчо само това и чакаше. Той се нахвърли върху нещастните и нищо неподозиращи планетяни, хвърляше пъстрите им дрешки и хрупаше ли, хрупаше…Бонбонките плачеха и се молеха да не ги яде, да ги остави да живеят, но кой ти слуша?!

         Изведнъж се раздаде страшен рев. За миг Лакомчо спря и се огледа. Точно срещу него идваше огромен, над стокилограмов бонбон, висок почти колкото триетажната кооперация, в която живееше Лакомчо с родителите си. Гигантът заплашително размахваше въже, с което искаше да улови и завърже момчето. Лакомчо си плю на петите и хукна да бяха с всички сили, но тъй като никога не беше спортувал, много бързо започна да се задъхва, потта се лееше от него като из ведро, земята под него се топеше и лепнеше, а това още повече го забавяше. Той започна да се разкайва, че е станал така тежък и тромав, та не може да се измъкне от преследвача си. А Великанът сръчно метна ласото от дъфка и улови Лакомчо. Малкият се мъчеше да се отскубне, но проклетата дъфка се затягаше все по-силно и лепнеше по ръцете му. Той потърси с очи Бонбониана, но тя беше изчезнала, сякаш никога не беше я виждал.

–        И това ми било добра фея! – помисли си уплашено момчето.

А през това време около него и великана се бяха събрали всички останали живи планетяни. С дрезгав и страховит глас Великанът каза:

–        Ти дойде и наруши нашите закони. Сега ще те съдим за това, че се нахвърли върху жителите на нашата планета без никаква жалост и нанесе непоправими беди.

–        Ще те съдим! Ще те съдим! Без милост! – викаха всички бонбонки.

Лакомчо се уплаши не на шега. Целият трепереше, от него се стичаха вадички гореща пот и разтапяха тревичките и цветята под краката му, което още повече разгневи всички.

–        Простете ми, моля ви!Никога повече няма да посегна към вас! Моля ви! Мама ще ме търси, ще плаче за мен! Татко…

–        А защо не помисли за майка си, когато летеше към нас с Бонбониана? Защо не помисли за баща си, когато тайно се измъкваше от леглото?

–        А когато ходеше на сладкарница? И когато се сърдеше и тръшкаше, за да получиш любимите си бонбони? – развикаха се един през друг малките бонбонки.

–         А знаеш ли, че всеки път когато искаше и искаше сладко, нашата планета ставаше все по-мъничка, защото ти ядеше от всички нас, и от нашите братчета от цялата Галактика? Днес ще сложим край на твоята лакомия. Сега за наказание ще те залепим за Шоколадовата планина и ще останеш тук завинаги. Никога повече няма да видиш родителите си, които не слушаше – ехтеше гласът на Великана.

–        Не, по-добре да го пуснем в реката от горещ карамел – обади се един дъвчащ бонбон.

–        Защо ли не го превърнем в един от нас – в карамелов бонбон, който някой ден да бъде изяден от друг някой лакомник като него? – обади се един бонбон с карамелов пълнеж.

И в този критичен момент, изневиделица, се появи Бонбониана и с един жест накара всички да замълчат. Бонбоните много я обичаха и уважаваха, винаги се вслушаха в мъдрите ѝ съвети. Те разбраха, че има какво да им каже и зачакаха.

–        Нека спрем за малко и чуем последната дума на това момче. От нея ще зависи нашето общо решение. Лакомчо, обещаваш ли никога повече да не причиняваш зло на нашата Галактика?

–        Да, феичко! Обещавам! Моля ти се, освободи ме!Няма повече да се лакомя за сладкиши и ще слушам мама и татко! Обещавам! Моля ви, простете ми!

–        Аз доведох това момче тук, при вас и ако накажете него, трябва да накажете и мен – застъпи се Бонбониана – доведох го, за да види и разбере какво причинява не само на вас, на планетата ни, на галактиката, но преди всичко на себе си. Погледнете го! Това момче не е здраво. То не прилича на другите деца, които обичат игрите, тичат, гонят се, играят на жмичка, скачат на въженце и ритат топка. То едва се движи. Не ви ли е поне мъничко жал за него? Ние трябва да му помогнем, а не да му отмъщаваме. Отмъщението няма да ни направи по-добри. А аз добре ви познавам всички, вие сте с добри и сладки сърчица! Моля ви, пуснете го и аз ще го заведа обратно на Земята. Уверявам ви, че лично ще следя то да спази своите обещания. Ако ги наруши, отново ще го доведа, за да го накажем най-строго.

Бонбонките живо заобсъждаха, но Лакомчо не долавяше и дума от странния им език…

       Будилникът запя с всички сили. Лакомчо се видя отново в любимото си топличко легло. Нямаше я Бонбониана, нито Великанът…Сън ли беше или истина? Краката му трепереха, сърцето му искаше да изхвръкне, по лицето му се стичаха вадички пот. След малко в стаята влезе майка му за да го събуди за училище.

–        Готов съм, мамо! Тръгвам вече!

–        Няма ли да си вземеш от любимите бонбони за училище?

–        Не, мамче! Нямаше ли в кухнята ябълки, бих искал от тях.

–        Какво е станало с теб, момчето ми?! Я как са пламнали бузките ти!Да не би да имаш температура?

–        Нищо, мамо. Всичко е наред. Просто тази нощ разбрах много важни неща. Утре ще се запиша на лека атлетика и ще спазвам диета, както каже треньорът. Ще стана шампион, мамо, ще видиш!

         Дали е станал шампион някогашният Лакомчо, не знам. Помня само, че майстор на спорта със сигурност стана. Постепенно околните спряха да го наричат с грозното прозвище. Някогашният тромав, тежък и мързелив лакомник се превърна в стройно, подвижно и пълно с енергия момче, което радваше всички с постиженията си в училище и в спорта. Той откри много нови приятели, дори сред онези, които преди му се подиграваха и го отбягваха.

          Сигурно много ви се иска да ме попитате какво ли е станало с феята Бонбониана. Ще ви кажа, мили деца. Добрата фея известно време посещавала сънищата на момчето, но щом се убедила, че то завинаги се е разделило с лошите си навици и няма никаква опасност отново да причини злини на нейната Галактика, отлетяла завинаги и нашият малък герой никога повече не я видял. Навярно е отишла да излекува от лакомията други деца. Но и аз оттогава не съм я виждала. И много ми се иска и вие, мои малки читатели, никога да не я видите!