ПРИКАЗКА ЗА ИЗГУБЕНОТО ДОВЕРИЕ /Генка Богданова

   В едно далечно царство преди много, много години царувал  мъдър и справедлив цар. Всичките му поданици го обичали и били готови да го следват и в мир, и в бран. Цар Бранимир управлявал владенията си така, че  народът живеел щастливо, трудел се и се радвал на придобитите с труд блага, а всички съседни царе  го почитали  и уважавали правото на народа му да живее спокойно. Това право преди десетки   години, смелите войни, предвождани от  своя  добър и умен цар, отвоювали  след тежки битки, с войнствени алчни и кръвожадни завоеватели. Нашествениците бързо се убедили, че  този народ умее не само да работи, но и да брани смело родната си земя и свободата си.  Освен това, надлъж и на шир по света се носела мълвата, че цар Бранимир има скрито незнайно къде, тайно, непобедимо оръжие  с магическа сила, срещу което, никой враг, дръзнал да премине границите на царството не можел да устои.

   Но годините минавали, царят остарявал и  решил, че идва времето да предаде властта и короната на своя единствен син, Валентин. Освен него, царят имал една по-голяма дъщеря Владимира, която вече била омъжена за Светослав, смелия  и почтен млад цар на съседна държава. За нея  владетелят нямал грижи, защото  младото семейство живеело щастливо, в мир и сговор заедно с двете си малки дечица. Принцесата владеела до съвършенство не само добрите маниери на млада и образована дама, а и много други ценни качества, наследени от родителите й, за които не само съпругът й, но и целият народ я обичал. Тя била колкото мила и красива, толкова  добродетелна, умна, почтена и справедлива, с добър, сговорчив  характер и много смела.

    За съжаление, принц Валентин,  освен с  красиво лице и царствена осанка, не блестял  нито с характер, нито с умения, които да го правят достоен  заместник  на благородния и мъдър цар Бранимир. Но владетелят  обичал единствения си син и престолонаследник и вярвал, че след време ще се гордее с Валентин, а народът ще го обикне така, както обича и самия него.

-           Крушата не пада далеч от дървото, – казвал  царят на стария си съветник. - Валентин е още много млад, досега живееше в моята сянка, под моите грижи и закрила, затова  и не е проявил все още  най-добрите си качества. Той е мой син и син на най-добрата, и обичана царица. Няма как да не е наследил благородството, почтеността и добродетелите на  своите родители.

-           Прав сте, Царю мой, но приемете и този път съвет от един стар и опитен Ваш поданик и пръв министър. Преди да  отстъпите короната си, подложете  принца на няколко изпитания. Нека видим как ще се справи с тях, преди да решите, можете ли да му поверите съдбата на държавата и народа си. Повикайте принц Бранимир в покоите си и  му кажете, че сте болен от тежка, заразна  и трудно лечима болест, затова се налага да се оттеглите  на спокойствие в манастир, високо в планините, където с помощта на Бог и  уменията на мъдрите монаси ще потърсите спасение. Кажете му, че докато Вие се лекувате  той, като Ваш син, престолонаследник и бъдещ владетел, ще управлява държавата до Вашето завръщане.  През това време, принцът не бива да Ви безпокои, каквото и да се случи. Ще управлява, ще взема решения и ще носи отговорност за държавата и народа.  А в това време, аз ще се погрижа  да направя така, че да организирам  такива събития в страната, които ще бъдат истинско изпитание за  уменията и волята на Вашия син. По време на тези събития, Валентин ще  покаже дали е  готов да  ръководи  държавните дела, да обедини народа ни мъдро, да брани смело интересите на държавата ни, да я защити от враговете ни…

Съгласил се  цар Бранимир и  се оттеглил заедно с царицата в тих манастир, далеко от столицата. Още на следващата сутрин   Валентин повикал първия министър,  главен ковчежник и съветник и обявил, че от днес нататък  е решил да направи големи промени не само в двореца, но и в цялата държава.

-           Аз съм млад, имам власт и искам да живея весело и безгрижно, както  се полага на един цар, затова от днес нататък в този дворец  всичко ще се промени.

-           Но, принце, Вие все още не сте  коронован за цар, - казал главният съветник. – Баща Ви може скоро да се излекува и отново да седне на престола…

-           Това няма да се случи, защото самият аз ще се постарая баща ми  да си остане в манастира до края на живота си. Той и без това вече е стар и болен, време му е да ми предаде властта. Нареждам ти да изпратиш  верни хора  да  пазят манастира, тъй,  че и птиче да не може да прехвръкне нито навън, нито навътре. В това време глашатаи ще обявят в цялата страна, че старият цар се е споминал и  като негов син и наследник аз поемам короната и властта. Ако ти е мил живота и искаш да  останеш на поста си, ще изпълняваш моите заповеди. И още нещо, от днес, ключа на държавната хазна ще е у мен и само аз ще имам право да решавам за какво и как ще  се  ползват натрупаните в нея богатства. Време е да поживеем весело и безгрижно. Всеки ден ще  организирам балове, турнири, нечувани и невиждани до днес забавления, ще  нося великолепни дрехи и бижута, ще си построя от мрамор и скъпоценни камъни  най-красивите палати, ще имам най-красивите  девойки на света…

-           Но, принц Валентин, това е неразумно. Така държавната съкровищница скоро ще се изпразни  и  какво ще правите  след това? Вие не сте сам в тази държава, трябва да мислите и за народа си, за неговото добруване и сигурност…

-           О, престани да ми досаждаш с глупавите си съвети! – намръщил се принц Валентин. – Просто народът сам трябва да се погрижи  хазната винаги да бъде пълна. Ще работи двойно повече, ще се наложи да живее по-скромно, ще увеличим и данъците и ето ти решение на  проблема!

      Разочарован и притеснен, съветникът поклатил  глава с укор и побързал да излезе  от тронната зала. Но вместо да  изпрати  войници да окупират  манастира, той изпратил първата горчива новина до стария цар по  свой верен куриер. Помолил царя и царицата  тайно да  напуснат манастира и да  отидат  при дъщеря си и зет си в съседното царство. Втори куриер изпратил мъдрият съветник  до  Светослав и Владимира. Уведомявал ги за безумните планове на принца, за намерението му да отнеме властта на  цар Бранимир,  да окупира  трона и да  води разгулен живот на гърба на поданиците си.  За да разберат как ще  постъпи  принцът, ако  мира и границите на  страната му са  застрашени, верният  царедворец помолил  цар Светослав да разпространи слух, че има намерение да обяви война на принц Валентин и да присъедини  владенията му към своето царство. Речено – сторено. От всички страни  заприиждали  към двореца тревожни новини, че   цар Светослав е вдигнал огромна  войска и  скоро ще премине границите между двете царства. Но младият Валентин продължавал разгулния си, безгрижен живот. Той вече се  бил провъзгласил  за цар и  пилеел с пълни шепи  събираното с толкова труд държавно съкровище. Все пак, след  като  до ушите му стигнали последните слухове, че  на границата  им  се е разположила  огромна, въоръжена до зъби  войска, готова всеки момент да нахлуе във владенията му и да ги прегази като хала, принцът се постреснал и отново  пратил да му доведат мъдрият , стар  съветник.

-           Е, старче, сигурно вече си чул за нечуваната дързост на  моя зет да ми обяви война? Време е да му покажем с какво безумие се е заел като напада владенията  на най-могъщия и непобедим цар  Валентин.

-           Ех, царю, за съжаление  точно сега не сме нито могъщи, нито непобедими! – въздъхнал старият съветник. -  Народът ни е изтощен, разочарован и обезверен и е готов с радост да приеме  един нов по-справедлив владетел  като Вашия зет. Войската ни е разпусната, защото не достигат  пари за нейната издръжка. Истината е, че няма кой да ни защити  от по-силния враг.

-           Колко си глупав и недосетлив, старче! – засмял се безгрижно  Валентин. За какво ми е войска, чиято издръжка струва  толкова скъпо, когато целият свят знае, че  притежаваме  вълшебно, непобедимо оръжие. С него баща ми  е побеждавал всичките си врагове  и никой до сега не беше посмял  да тръгне срещу нас. Време е да ми дадеш ключа  към тайното скривалище на това оръжие  и да ми кажеш как  да сразя с него войската на  Владимир.

-           Ех, неразумни млади човече, -  отронил горчиво старият мъдрец. – ключът към това непобедимо оръжие  е в баща ти. Той  го притежава и пази  истината за неговата сила дълбоко в себе си. За съжаление, ти се оказа недостоен да го наследиш!

-           Как смееш да ми говориш така! – развикал се разгневен Валентин. – Няма невъзможни неща. Ако трябва ще изтръгна със сила  и  мъчения  тайната от баща си, но ще владея  оръжието, което ще ме направи най-могъщия владетел на света. Щом успях да  седна  на трона му, ще имам и  тайното му оръжие на всяка цена.

-           Нищо не можеш да направиш, млади човече! – твърдо отсякъл стария човек. – Това, което искаш да придобиеш със сила и да владееш,  не ти е наследство, то не ти се полага по право като на  престолонаследник.  Ако не си се родил  с тази тайна, или не си я придобил  сам  с достойно поведение и славни дела, ти  ще си останеш слаб и уязвим човек, ще търпиш поражение, след поражение и ще загубиш не само  престола но и доброто си име.

   Тайното оръжие на твоя баща, което  го правеше  обичан от народа владетел, най-уважавания и почитан  цар сред царете  на тази земя  беше  неговия характер. Той беше достоен мъж, който вдъхваше сила и кураж на  поданиците си с личния си пример. Беше смел, честен, справедлив, всеотдаен, готов на саможертва за родината и народа си владетел. Това обединяваше поданиците му, те му вярваха и го следваха накъдето и да ги призове и поведе, защото знаеха, че ги води  към победи в името на общото им бъдеще.

Осъзнал най-после, че  не притежава и  едно от тези безценни качества на владетел и пълководец,  Владимир избягал от двореца  и се оттеглил в манастир, за да  разсъждава над мъдрите послания на стария съветник и да се опита  с воля и труд, с достойни дела  и  мъжка чест възвърне изгубеното доверие на родителите и народа си..