Снежинка-светлинка - Теодора Вълева

Студената зима погали гората,

със плаща си леден наметна света,

в прегръдката бяла заспаха цветята,

а морно въздъхна добрата земя...

Кристалчета нежни, неземно-красиви,

подобни на звезден, магически прах,

от облаци леки се сипеха живи,

отекваше в преспите техният смях...

Сред всички снежинки - едничка прекрасна-

бродерия цяла, със скрити криле,

далече побягна, към всичко опасно,

самичка и смела, с душа на дете...

Летеше свободна, не чакаше никой,

над хиляди хорски села и нивя-

да вкуси живота със чудния ритъм,

преди да остане на капка вода....

До кралските двери поспря се и влезе,

очички разтърка с прозрачни ръце,

по витите стълби, със своята песен,

понесена бързо, с трептящи нозе

във тронната зала, пред Краля всесилен,

приклекна в изкусен и мил реверанс,

а той я погледна и някак замислен

усмихна се леко на нейния танц...

-Вълшебна снежинке, къде се запъти?

Опасно е доста да скиташ така,

в двореца ми знатен какво те доведе,

че бягаш от другите и си сама?

-Честит да си, Кралю! Снежинка съм, вярно,

но в себе си нося гореща душа,

и искам, жадувам добро да направя,

преди да е писано да се стопя!

Брадата си дълга приглади човекът:

-Навреме тогава си значи дошла!

Принцесата моя е утре родена,

корона й правим от злато една

и точно за тебе ще стане - да грееш,

в рубините тъмни - да ги озариш,

ще блесне пред всички и нека завиждат....

Но някакси странно защо си мълчиш?!

Снежинката малка от ужас потръпна

в ресниците плахо проблесна сълза,

и бавно изрече: - Богатството скъпо

не струва петаче дори без душа!

Не мога да стана украса фалшива,

и просто във рамчица да си стоя,

мечтая във нещо да чувствам, че жива

след мен ще оставя дълбока следа!

Изгони я Кралят позорно: -Върви си!

Та аз ти предлагам да станеш звезда,

от проста снежинка да можеш да блеснеш,

подобна такава да няма в света!

Отново Снежинката бяла политна,

пред къща разкошна с надежда се спря,

семейство голямо на първи сладкари

разбра, че събрали са се у дома...

С телцето си крехко почука и рече:

-Ще викне ли някой: Добре си дошла!,

стопанино мили, че чак отдалече

прелитам и искам за малко да спра?

Приеха я вътре, а дядото каза:

-Вълшебна снежинке със ледни крила,

отдавна ли скиташ и кой ти показа

за нашата вкусна и прясна храна?

-Снежинка съм, вярно, но в себе си нося

гореща от обич и жарка душа,

добро да направя единствено моля-

за теб или някой, не зная сега!

-Тогава за нас ще си много полезна,

че торта ще ваем за празник голям-

невиждана прелест да бъде - неземна,

а ти за разкош ще си бодната там!

Повторно заплака Снежинката бяла:

-Не искам във сладкото аз да стоя,

мечтая сърцето ми - малко, но цялото,

да тупка за чудни, истински неща!

-Иди си обратно по пътя, Снежинке!

Щом наша изгода да бъдеш - не щеш,

не можем да сложим на шията примка,

когато при нас не желаеш да спреш!

В небето запърха красивата Снежка,

с дъха на Шивача случайно се сля,

оправи яката на своята дрешка

и леко му чукна върха на носа...

-Кацни на ръката ми, малка снежинке,

отдавна те чакам да дойдеш при мен,

съших на сърцето ми всичките бримки-

да бъде красиво за днешния ден!

Кажи ми защо си дошла и сама си,

не трябва ли с другите твои сестри

да тичате волно, а не от дома си

избягала нейде далеч да си ти?

-Снежинка съм, вярно, но правото имам

в живота ми кратък да сторя добро,

Шивачо, помагай и нека опитам

да срина с основи човешкото зло!

-О, имам за тебе задача прекрасна-

премяна за няколко дни да скроя,

от която и просякът да се прехласва

и нея да иска пред шепа храна!

Ти можеш да бъдеш последната нишка

сред цветните свилени, тънки конци,

че нежност подобна е жалко да криеш,

а носиш я в себе си цялата ти!

Посърна Снежинката и се сбогува:

-На дреха не искам да бъда сега,

а търся за някого нещо да струвам,

дори да е капка в голяма вода!

Ръчички разпери и тихо се спусна

край светло прозорче в студена тъма,

където Художник твореше изкусно

на няколко пръснати, стари платна...

-Вълшебна снежинке, що дириш тъдява?

Навънка е страшно, а ти си една!

За някаква нова ли, чакана слава

поиска да бягаш самичка в нощта?

-Снежинка съм, вярно, но моля дълбоко-

от цялата моя гореща душа,

да бъда полезна на някого много,

да зная защо съм дошла на света!

-Картина рисувам, стани ми частица

в палитрата моя - блестящо сребро,

небесната, слязла при мене искрица

да слее таланта и тебе в едно!

-Художнико мили, аз моля, прости ми,

но няма да мога да сторя това,

в забрава да тъне и моето име,

но нека от обич докрай се стопя!

Към музика плавна, отнейде дочута,

Снежинката нежна политна с криле,

до черно пиано се скришом промъкна,

сред движени в такта умели ръце...

-Снежинке вълшебна, дошла си на гости!

Но питам се само и просто защо

при мене пристигна и вест ли ми носиш

за зимата близка и нейното зло?

-Студена съм, вярно, но имам в гърдите

туптящо и живо, добро сърчице,

то моята сила е вечна във дните

и нивга пред лошото няма да спре!

-Мелодия пиша и Муза стани ми,

възпята ще бъдеш - от днеска до век,

за тебе ще чуват и твоето име

ще знае последният даже човек!

Снежинката бяла помаха и рече:

-Любезен си много, но няма сега

дори и да зная, че ставам извечна

да спра да опитвам да бъда добра!

Понесла високо телцето ефирно,

Снежинката мина през бурна река,

и в близкото, в мрака блещукащо село

до схлупена къщичка тихо се спря...

Момченце седеше на прага смълчано,

със сложен накриво, закърпен каскет,

в очите му светеше болка голяма

и гледаше празно в тъмата навред...

Снежинката плахо до него се спусна,

подръпна му крайчеца тъмна коса,

целуна го топло със своите устни

и хвана коравата детска ръка...

-Вълшебна снежинке, красива си много!

Но просто не мога с усмивка така

със теб да играя, че легнало болно

е вътре сестричето мое сега!

Едничка мечтичка си има - да види

богата с гирлянди, разкошна елха,

усилия татко и мама не свидят,

но бедни сме клети...и даже храна

понякога липсва....Отсече ни борче

добрият ни силен и тъжен баща,

но няма украса дръвчето ни младо

и гледа го жалничко мойта сестра...

Хиляда иглички пронизаха стръвно

доброто снежинкино малко сърце,

душата й болката сякаш обгърна

и стъпка я здраво, с железни нозе...

Стремглаво се втурна във стаята сива,

направо към голата, свежа елха,

върха й закичи и чудно-красиво

със цялата своя любов засия!

Детенцето бледо в постелята своя,

изправи се бързо, с изпито лице,

от радостно чувство обхванато, ново,

не можеше даже от смях да се спре...

А горе, по хълма, пристъпваше бавно

Годината Нова, със златни коси,

със дланите свои помахваше славно

на хора, животни, тревички дори...

Съзря отдалече прекрасния блясък,

а той заслепи я със своя разкош,

вратичката стара отвори със трясък

и прагът й светна в безлунната нощ...

-Какво си направила, малка Снежинке?

Защо си застанала там, на върха?

И как си успяла да грейнеш над всички,

дори над Вечерната ярка звезда?

-От цялата своя душица желаех

добро да направя на тези деца,

за нещо такова отдавна мечтаех,

и нека на капчица стана сега!

Усмихна се леко Годината Нова,

със пръчица тънка замахна в нощта,

и лошата болест - проклета тегоба

изчезна завинаги, просто така...

А братчето мило и всички домашни

получиха дъхава, вкусна храна,

обилни богатства и смелост юнашка,

с която напред да се борят в света....

.................

Ще питате, зная, а нашта Снежинка,

която жадуваше да е добра,

във тъмното още ли бляскаво мига,

или се превърна на бистра вода?

От ледно кристалче, в небето родено,

на всяка елхичка стои на върха-

от Нова година - с награда неземна-

да бъде за радост на всички деца,

които поставят с ръчичките свои

отгоре горящата, златна звезда,

която е всъщност Снежинката малка,

но благословена - с душа-светлина!!!