ПРИКАЗКА ЗА ДУМИТЕ - Драгни Драгнев

Едно време, когато животните още не знаеха човешкия език, имаше една дълбока пещера. На дъното на пещерата седяха накуп всички думи, с които разговаряха хората. Те ги бяха оставили там, защото ги научиха наизуст и повече не им трябваха.

        Тогава с тях се заеха животните.

        Най-напред в пещерата се вмъкна Лисицата и бързо напълни един чувал. Нарами го и го отнесе у дома си. Изсипа го и… какво да види? Беше взела най-лицемерните, най-лукавите думи. И те така й легнаха на сърцето, че се захвана час по-скоро да ги научи.

        После дойде Вълкът и напълни чувала си. Той беше взел най-страшните, най-грубите думи. И остана много доволен.

След това в пещерата влезе Мечката. Напълни два чувала, пренесе ги вкъщи и… какво да види? В единия чувал – думите на Лисицата, в другия – думите на Вълка, а между тях – няколко благи думи.

         Накрая влязоха в пещерата и другите горски животни. Нахвърлиха се върху останалите думи и всеки грабна, каквото можа.

         Последен пристигна Таралежът. За него нищо не беше останало.

         „Ще обиколя гората – реши той – и ще си изпрося по една дума от всички животни!”

        Отиде Таралежът най-напред при Лисицата.

-       Кумичке-лисичке – замоли се той, - дай ми една дума от

твоите!

-       Я да се махаш от главата ми! – изруга го Лисицата. – Да си

отишъл в пещерата навреме и да си си взел като другите.

Отиде Таралежът при Вълка да поиска една думичка.

Вълкът – и той като Лисицата.

Отиде Таралежът при Мечката.

Мечката – и тя като Вълка.

Обиколи таралежът гората, ала никой нищо не му даде.

Накрая се отби при Костенурката.

-       Костенурке-бабурке – каза Таралежът, - дай ми една дума

от твоите.

-       Намерил си от кого да искаш – отвърна Костенурката. – Не

съм взела нито една.

-       Как така!? – учуди се Таралежът. – Няма ли да учиш

човешките думи?

-       Имам си друга работа – каза Костенурката. – Пък и сега не

ща да разговарям с никого.

-       Виж ти! – поклати глава Таралежът. – Аз пък умирам от

желание да науча човешкия език, за да мога да чета приказки и всякакви други работи. Ще ми дадеш ли съвет как да си намеря думи?

-       Това е най-лесното – отвърна Костенурката. – След някой и

друг ден животните ще започнат да изхвърлят думите, щом ги научат наизуст. Тогава можеш да тръгнеш да ги събираш.

Така и направи Таралежът – тръгна да събира думите, които

животните бяха изхвърлили.

Натрупа толкова много думи, че не му се вярваше да научи

всичките.

       Ала минаха дни, колкото минаха – и Таралежът започна да изхвърля думите, които вече знаеше наизуст.

       Така много горски животни учеха човешкия език.

       Накрая започнаха да говорят помежду си.

       Говореха, но никой никого не разбираше. Защото всеки знаеше само думите, които си беше взел от пещерата.

       Тогава в гората настъпиха тревожни дни и нощи.

       Животните настръхнаха, заръмжаха, изправиха се едни срещу други. Хапеха се, биеха се до кръв. По-силните непрекъснато преследваха по-слабите. От всички страни се носеше писък и рев.

        Единствен Таралежът беше спокоен и щастлив. Имаше си бодли и всички стояха далеч от него. Освен това знаеше най-много и най-различни човешки думи. И най-важното – можеше сам да чете приказки.

        Вечер, преди да заспи, Таралежът слагаше очилата си и прочиташе някоя хубава приказка. Понякога при него се отбиваше Костенурката и унесено слушаше до късно през нощта.