НЕИЗПЪЛНЕНО ОБЕЩАНИЕ - Йорданка Радева

Живяла някога една една баба и един дядо в китно селце зад балкана. Имали си малка градинка, в която отглеждали зеленчуци. Покрай оградата извисявали снаги плодни дръвчета, които лятно време се отрупвали с плод. Спокойно се живеело в дома им. Имали си всичко. Докато един ден единственият им син заявил, че ще учи в столицата.

      Минавали еднообразно дните на двамата възрастни. Вече преваляли шейсетте и усещали нужда млади хора да има покрай тях. Но съдбата решила друго. Един ден синът им си дошъл с хубаво слънчево момиче и им заявил, че се е оженил. Създал семейство. Ще живеят в столицата, защото тук, на село, нямало препитание за тях.
       Минали две години. Рядко си идвали младите от големия град, а когато пък пристигнели, едва се застоявали, камо ли да помогнат с нещо на вече отрудените си родители.След още една година им се родило прекрасно бебе, дъщеричка, която решили да отгледат сами. Възрастните хора очаквали поне едно от имената им да се възроди, но… напразно. Кръстили го Виктория. Просто така. На никого.Преглътнали и това. А детенцето растяло жизнено и красиво. Имало сламеноруса косичка и бистри сини очи като планински езера.Идвали си тримата по веднъж в годината, а Вики, така ѝ казвали всички галено, бягала на воля в градината, гонела пеперудите и звънливото ѝ гласче огласяло простора.

Едно лято пак така тримата си дошли на село за няколко дена. Виктория вече била на седем години . Есента ще е първокласничка. Детето много обичало баба си, втурвало се да ѝ помага, но най- много обичало нейните приказки, които я пренасяли във вълшебния свят на  Пепеляшка, Червената шапчица, Маша и мечока и още много други, които тя с удоволствие слушала.

–        Бабо… разкажи ми пак от ония приказки. Ето… аз ще те слушам, а утре пак ще

ти помагам.

–        Добре, внучке мила…  А когато и ти пораснеш кой ще ми помага, мило дете?-

попитала закачливо баба ѝ.

–        Аз ще си идвам,бабо, тук. При вас е хубаво, има много цветя, и слънцето, бабо,

е друго тука…Хайде сега, разкажи ми приказката за Маша и мечока…- и Вики седяла  до скута ѝ, чакайки сладкодумната си баба да започне. .

        Имало едно време… - така тръгвала с всяка една приказка баба ѝ… Детето я гледало в очите и попивало всяка дума. А баба ѝ разказвала увлекателно и интересно, изразително произнасяла репликите на приказните герои, сякаш че там е била и всичко  пред очите ѝ е станало.Когато приказката свършила, малката палавница погалила по ръцете баба си и ѝ казала тихо:

–        Зная, бабичко, че ви е тъжно тук без нас, когато ни няма. Но ние живеем в

столицата. Ето, сега и аз ще бъда ученичка. Всички сме заети. Но ще се обаждам по телефона, за да ви се похваля,че съм добра ученичка. А когато порасна голяма, ще си идвам да помагам, бабо, на теб и дядо. С каквото мога. Нали ще бъда вече голяма и по- силна.

      Очите на възрастната жена се напълнили със сълзи. Малката умница ѝ топлела сърцето с добрите си думи, а детският ѝ смях, с който пълнела малката селска къщурка,
като че ли бликал с хиляди звънчета, та се чувал и из цялата градина.Бързо отминали дните. На изпроводяк след седмица малката умница застанала сериозна пред баба си и дядо си и с чувство на отговорност заявила, та всички да я чуят:

–        Сега си тръгваме, бабо и дядо. Но пак ще си дойдем. Тогава ще бъда и по-

голяма. Ще ви помагам през лятото. Тук мога да пея, колкото искам. Да скачам на въже с другите деца, без да се страхувам от коли и лоши хора. Тук и слънцето е друго. И цветята, бабо, миришат по- силно в твоята градинка.

       Очите на старците се напълнили със сълзи. Стигали им топлите думи на малкото дете, то ще ги държи до следващия път, когато ще си дойдат отново. А до тогава… Ще се чуват… нали имат модерен телефон в ръцете си…

       Така изминали още десетина години. Всяко лято си идвали синът и снахата, но внучката започнала да разрежда гостуванията си под предлог, че е много заета, има да учи, а по- късно и изпити в университета.Малката Вики, вече красива млада госпожица, все по- често пропускала и обажданията си по телефона. Докато един ден телефонът у тях звънял много пъти настойчиво и продължително. Вечерта синът вдигнал. Баща му го търсел- починала майка му. На другия ден тръгнали тримата за село. Жените от близките къщи сварили да приготвят починалата жена за последния ѝ път. Пристигналото семейство от столицата влязло плахо при починалата. Запалили свещици смълчани. Тогава съкрушеният старец погледнал сина си и тихо отронил думите:

–        Тя ви чакаше…. Само за вас напоследък говореше. А когато се залежа, очите ѝ

все във вратата бяха вперени. Сякаш че ей сега тя ще се отвори и ще се появите. Често споменаваше и Вики…. Не можа да ви дочака, милата… А как копнееш за вас… Така и не можахте да разберете колко топлина носи нейното сърце…- изрекъл през сълзи старецът и погалил вплетените ръце на починалата си съпруга. Мълчали синът, снахата, мълчала и внучката. Сега тя си спомнила даденото обещание някога на баба си и сърцето ѝ се свило от болка. Седнала на близко столче до починалата си баба, запалила свещичка и рекла тихо думите, които само тя и баба ѝ ще знаят:

–        Зная, бабо, имам грях към теб. Дадох обещание, а не го изпълних. Това ще ми е

урок, мила бабо… Никога да не изричам неизпълними обещания. Почивай в мир! Но сега обещавам- всяка година на този ден ти ще виждаш отгоре пламъчето на свещта, която съм запалила за теб. Защото те нося в сърцето си и твоите мъдри думи, които пазя още в спомените си от моето детство тук.

 

Минали години. Старецът живял след починалата си съпруга три- четири години. Починал и той. Но Виктория, прекрасна млада госпожица вече, никога не забравяла да запали обещаната свещица за деня на своята баба. Така ѝ подавала знак, че милее за нея и знае… че баба ѝ отгоре я вижда и ѝ прощава. Защото в живота често неизпълнените обещания към близките ни често повече болят от нанесена обида.