Ако много се взираш в Луната - Геолина Стефанова

Случвало ли ви се е денят ви още от утрото да тръгне наопаки?!  Да се събудите с криво настроение и личице, да не може да си откриете настроението или четката за зъби?! После всичко и всички, сякаш наговорили се, да ви дразнят и даже разплакват?! И така чаааааак до края на този дълъг ден.... Сигурно ви се е случвало. Все някой път. Нали?! Както се пееше в една песен – „Има дни, има дни, в които не върви…“

 След такъв един ден човек се прибира вкъщи, заключва вратата, захвърля дрехи, обувки, чанти и нерви. Навлича най-удобната си, развлечена бархетна дрешка, пижамка или нощница, увива се в шала/който така мило ни топли като прегръдка на голямо плюшено мече/. После свил крака под себе си на широкия перваз на прозореца /или до него/ с чаша горещ чай или силно кафе затваря очи и оставя отминалото да се изниже пред очите му като на филмова лента.

 Еххх, ако имаше хапче за забрава....

Отваряме очи и виждаме, че в тъмното зад стъклото над високите сгради, улиците и биещите се котараци край кофите за боклук се е запалила една голяма, бледа лампа – небесната луна. Толкова красива и далечна. Като усмивка на някой, който ни липсва.

 Но никой не знае, че на небето не живее само една луна, а две. Те са брат и сестрица – Месечко и Луница.

Когато виждаме само сърпче от луната – това е Месечко, а когато е закръглена и ярка – Луница. Тя е такава, защото обича да си похапва  кексчета от мъглявинки и торти-планетки. Коремчето ѝ става кръгло като портокал и шишаво. Но пак е очарователна, нищо, че не е от онези префърцунени госпожички, дето вечно са на диета и са толкова тънки, че има опасност вятърът да ги прекърши. Брат ѝ пък не обича пържолки и кюфтенца и понеже в чинията му най-често се мотае по някоя аспержа, тиквичка или броколи и разни още зеленчуци, сам той е тъничък като праз лук и извит в дъгичка, подобно на капризна грахова шушулка.

 Редуват се брат и сестрица да ни греят отгоре. Защото и небесните светила се уморяват да бродят по цяла нощ из небето седем нощи в седмицата.

Когато на небето изгрее Луница, казваме, че е пълнолуние. И кой знае защо точно тогава  ни атакуват всякакви гадни настроения, крадат сънищата ни безсъници, уморени и нервни сме... Особено когато свършва лятото и септември, с изрусяла от слънцето коса, разтваря вратите на широколистните гори, за да влезе есента. Тя е художничка и ще нашари листата в жълто, червено и охра, но и ще доведе хладните дъждове. А после ще дойде и сестра ѝ, надменната зима, ще замрази всичко и ще превърне света в свой леден дворец. Всяка жива душичка трябва да се приготви за промяната....

.... Над езерото на Пеещите чапли и грациозните тръстики падна мрак. Засвири вятърът на тънките им стъбла-флейти, а жабите превзели листата на лилиите подеха мелодията. В тази нощ бе ред на Луница да огрява земята.  /Значи е каквооо(?!) – Пълнолуние. Да. Точно. /

В гнездото на Пеещите чапли в тази нощ бе тихо. Пълнолунието изнервяше фината мама чапла Ли ан и ѝ носеше тъга. Любимият ѝ съпруг Артур не обичаше да я вижда тъжна и всячески се опитваше да я развесели. Приспа малките им чаплички, донесе ѝ голяма бяла риба и букет от незабравки. Ли ан обожаваше съпруга си и не искаше да натъжава и него, но това  гадно, лошо настроенийце се беше навило като змия около сърчицето ѝ и не го пускаше. Артур не знаеше какво да ѝ каже.

– Прости ми, скъпи – нежно пъхна главицата си под силното му крило чапличката – от пълнолунието е. Обичам нощите и тази златна, голяма луна, но тя някак си ме натъжава. Не мога да откъсна поглед от нея и мислите ми летят като пухчета от глухарчета и ме объркват. Сякаш попадам в някакъв друг свят, в който не ми е уютно.

– Недей, Ли, не се обвинявай. Ти си фина душичка, затова се чувстваш така. А и грижите по нашите чаплички те уморяват. И все пак пълнолунието трае само три нощи. После отново ще си бодра и весела. Чуй ме, мила, ако много се взираш в луната, тъмните сенки ще пуснат коренчета в душичката ти и ще забравиш как гальовно грее слънчицето сутрин, гукането на гълъбиците, аромата на ментата и тамариксите. И неусетно тръгваш заднишком наопаки вместо към утре към вчера, а и най-милото вчера не може да ти замени още нероденото утре, защото точно ти решаваш какво ще бъде то и точно от теб зависи да си го направиш прекрасно и неповторимо. Да, .... и нали знаеш колко те обичам!

  Знам, Арти. И аз много те обичам. Ти си моето щастие. И вече не ми е тъжно.