Когато мухоморките плачат - Геолина Стефанова

  В  света на хората мухоморките са отровни гъби, които никой не обича. И нищо, че на много детски книжки се кипри красавицата Червена мухоморка с белите капчици на широката си алена шапка и дори има приказка за гъбата, скрила от дъжда куп душици..., гъбарите берат и се радват на Булките гъби, за които казват, че са двойници /нещо като близначета/ на гъбката от книжките.Не е ли обидно това?!

... Цяла нощ Дъждулко - топлият, летен дъжд си бърбори със звънчетата на жълтите тинтяви и стройната мента по Слънчевата поляна. Друзила, малката местна фея, низа бисерните му капчици и връзва герданчета на зеленокосите треви с окъсели роклички. Луната спеше. А подала носле под шипковия храст една червена гъбка растеше, растеше, растеше...

– Яаааа, каква красавица се е появила на полянката ни – изненада се на сутринта Друзила. – Здравей! Как се казваш?

– Амиии, не знам. Родих се снощи и май си нямам име. – тръсна смутено капчица дъжд от дългите си мигли гъбката. – Сигурно трябва да е нещо червено, за да подхожда на шапката ми. Виж колко е красива и голяма. Значи и името ми трябва да е такова. Дори не знам каква гъба съм.

 Пеперуд Атанас – глезеният домашен любимец на Друзила обиколи с бърз летеж 5-6-7 пъти червенушката, докато му се зави свят и тупна в мократа трева.

– Получих прозрение – важно се изпъчи господинчото – ти сииии чччч...

– Червена мухоморка – бутна го насмешливо по тлъстичкото коремче Друзила – хайде стига си се правил на Делфийския оракул, Насьо.

– Какво е Червена мухоморка? – набърчи носле гъбката.

– Отровна гъба – опули/уж страшно/ очета пеперудът – Който те хапне и ъъъъъъъъ – гътва се и умира.

– Уаааааааааа – зарева с глас мухоморчето – не искам никой да ме хапвааааа... Не искам и да умирааааа.... Неееее. Къде е мам-мааа?

– Ама че си тъп, Атанасе – просъска гневно Друзила – видя ли какво направи сега с глупавите си дрътвежи?! Май ще ти спра готическите книжки, много взе да се вживяваш в гробарски истории.

 А дори не си и гарван! ...“Охххх“ – промрънка дръпнатият за нежното крилце пеперудчо.

– Какво-о  е го-оо-тиии-ческа книжка? – подсмърчаше гъбката и не спираше да реве.

– Ела тук, мъниче – феята гушна майчински разстроената гъбка – да избършем тези сълзи. Ти си една прекрасна, млада дама и никой няма да умира от теб/освен от щастие, че те е срещнал, хи-хи-хих... Ууупссс, шегувам се!/. Ще те нарека Сиянка, за да сияеш като слънчице и никога повече да не плачеш. А в готическите книжки пише за гарвани, нощ, гробища, цигулки и красиви момичета в черно/даже е модерно да се изживяваш като „готик“/. Но ние ще сме старомодни, хахаххх.

 А ако някой път ти стане тъжно, ще те запозная с баба Горяна, която живее на Лешниковата полянка, съвсем наблизо. Гъба е като теб, но стара и мъдра. Истинска жива книжка с магийки и съвети за всякакви случаи. Много ще си допаднете и ще ти бъде като твоя баба – мила и грижовна. Така няма да ти е самотничко, когато ние с Насьо отлитаме по далечни задачки.

– Добрееее. – усмихна се най-сетне успокоената гъбка. – Благодаря за името. Много ми харесва. И за всичко. Ти си истински приятел. И ти, Насе. Не ти се сърдя, че ме разплака. Ела да те гушна! И да ми разкажеш някой път за онова, ъъъъ... гофическото.

– Готическо – ухили се доволен пеперудът. – Непременно. Много ще ни е забавно заедно. Обещавам.