Приключенията на Червенобузко - Илия Точев

Първа глава

 Червенобузко замисля бягство

 

   Червенобузко беше засмяно и весело дете, което честито живееше на село при баба си. Баба му беше грижовна старица и много се тревожеше малкото й внуче да не остане недохранено. Благодарение на това Червенобузко винаги си хапваше порядъчно не толкова защото беше гладен, а по-скоро заради самата храна. Един ден, като застана пред огледалото, той установи у себе си неочаквана промяна, заради която и си спечели нов прякор. Оттогава никой в селото вече не го наричаше иначе освен Червенобузко. Какво ли не прави Червенобузко, за да се отърве от това оскърбително обръщение, но напразно. Прозвището си, също както и червените си бузи, нямаше как да скрие.

-        Червенобузко, я ела да ми помогнеш да си обера черешата!

-        Червенобузко, вкъщи ли си е баба ти?

-        Червенобузко!

-        Червенобузко!

   И ето че един ден на Червенобузко всичко това му омръзна и той реши да напусне селото си. Тази мисъл не му даваше покой и го караше дълго да се върти в леглото си след полунощ. Една нощ Червенобузко тъкмо заспа и му се присъни прасето на баба му. Дали защото на Червенобузко му беше причерняло от глад, или поради някаква друга причина, не зная, но така или иначе той беше влязъл в кочината да нахрани прасето, което обаче отвори уста и нададе жално грухтене:

-        Мили Червенобузко, бъди така добър да ми помогнеш! Знаеш, че се задава Коледа, а това значи, че съдбата ми е вече предрешена. Моля те, Червенобузко, освободи ме от кочината, преди да ме заколят!

-        Как пък не! – помисли си Червенобузко. – Ами ако не те заколят, какво ще ядем?

-        Моля те, Червенобузко! Ако ми помогнеш, аз щедро ще ти се отблагодаря.

-        Как? – Червенобузко недоверчиво смръщи вежди.

-        Ще те заведа в една приказна страна – уверяваше го прасето. – Там ще имаш колкото ядене искаш. Помисли, Червенобузко!

   Червенобузко обаче нямаше намерение да слуша повече и излезе, след което се и събуди.

   Цял ден Червенобузко обикаляше из къщи замислен над думите на прасето. Накрая не се стърпя и излезе от къщата.

   Силен и студен вятър забрули лицето му. Червенобузко присви очи и бавно закрачи към кочината.

   Щом влезе вътре, Червенобузко видя прасето свито в един ъгъл. То веднага се хвърли да го прегърне. Червенобузко чу възторжения му глас:

-        Благодаря ти, мили Червенобузко, благодаря ти! Толкова се радвам, че размисли! Тръгваме ли?

   Червенобузко се накани да тръгне, но нещо го накара да се спре.

-        Почакай – каза му той. –  Откъде да съм сигурен, че мога да се доверя на едно прасе, говорещо човешки език?

-        За твое сведение – поправи го прасето – не аз говоря човешки, а ти разбираш моето грухтене, драги.

   Без да изтълкува този тревожен знак по какъвто и да е начин, Червенобузко пое дълбоко дъх и отсече:

-        Тръгваме!

 

Втора глава

На път. Разказът на Свинчо

   Червенобузко и новият му другар тихо и внимателно се измъкнаха от кочината. Студеният пронизващ вятър за миг разколеба Червенобузко в намеренията му, но вече беше късно за връщане. Червенобузко бутна вратата на оградата около бабината си къща и излезе на улицата.

-        По-бързо, по-бързо – подкани го прасето.

   Двамата тръгнаха през дълбоките преспи и след време малкото селце остана в далечината. По пътя Червенобузко не се стърпя и попита приятеля си:

-        Кажи ми, Свинчо, далече ли е тази приказна страна?

-        Какво казваш? – попита на свой ред Свинчо – Не те чувам от тази виелица.

-        Страната, страната, където ще мога да ям колкото и каквото си поискам – повтори Червенобузко. – Далече ли е?

-        Какво говориш? Щом си с мене, знай, че за нула време сме там.

   Думите на парсето успокоиха Червенобузко и той бодро продължи напред.

-        И ти си ходил там?

-        Оставаше и да не съм ходил! Щях ли тогава да те водя? – изгрухтя малко обидено Свинчо.

   Червенобузко долови обидата в тона му и побърза да се извини:

-        Не се обиждай, Свинчо, аз само така попитах, да се намирам на приказка.

   И продължиха по пътя си.

   След известно време виелицата позатихна и двамата приятели вече по-спокойно крачеха през снега.

-        Моля те, Свинчо, опиши ми тази чудна страна – примоли се пак Червенобузко, когото напоследък започнаха да измъчват видения под формата на бабините яхнии.

-        Ако ти я опиша, сън няма да те хване нощес и мира няма да имаш – заяви прасето. – Тъй че по-добре не.

-        Моля те, Свинчо, моля те!

-        Е добре, щом толкова настояваш – съгласи се прасето с видима неохота и започна да разправя. – Тази страна се намира много, много далече...

-        Та нали одеве ми каза, че ей сега ще я стигнем?

-        Търпението, млади приятелю, е една от най-скъпоценните добродетели – заяви прасето с наставнически тон. – А ето че ти прояви нетърпение на два пъти – първо, защото искаш бързо да стигнеш в страната, и второ, защото не ме изчака да приключа. Ако още веднъж ме прекъснеш, няма вече да ти разправям.

-        Моля те, Свинчо, не се обиждай. Продължавай!

   Свинчо преглътна обидата си и продължи:

-        Та тя е намира много, много далече: отвъд ей тази планина има безкрайно море, чийто отсрещен бряг не се вижда, а всред морето има един остров, целият направен от козунак. В средата на острова се издига един грамаден палат, целият от карамел. Да знаеш как апетитно блести на залязващото слънце!

   Червенобузко се облиза при мисълта за такива лакомства и притворил очи в мечтателно упоение, се примоли:

-        Продължавай!

   След кратък размисъл Свинчо подхвана разказа си отново:

-        В този дворец царят, с когото аз съм личен приятел,  по цял ден пирува с жена си и с челядта си, от сутрин до вечер масите се огъват от блюда, препълнени с най-вкусни ястия.

-        Ех, Свинчо, давай по-скоро да отиваме в тази чудна страна – възторжено извика Червенобузко.

 

Трета глава

Първите несгоди

   Червенобузко вече не можеше да потиска къркоренето на корема си и жално каза на Свинчо:

-        Приятелю, признавам ти, че единствено мисълта за обещаните от теб вкусотии ме поддържат да не рухна от глад.

-        Да ти кажа право – отвърна Свинчо, – аз също се безпокоя. Вярно, в страната, която ти описах, ни очаква безкраен пир, но какво ще правим, докато стигнем дотам? Ето, вече сме в подножието на планината, която не може да ни предложи нищо друго освен малко суха тревица, изровена изпод снега.

-        Добре ти е на теб – каза с известна завист Червенобузко. – Нали те угоявахме за Коледа! Все ще изкараш някак си!

-        Виж го ти, тръгнал да се подиграва! – промърмори прасето. – Я се виж себе си по-напред!

   Междувременно се беше смрачило. Червенобузко се сети, че днес е Коледа. Замисли се колко тъжна е сигурно баба му, че я е оставил съвсем сама в Коледната нощ. Тя сигурно сега проливаше горчиви сълзи по изгубеното си внуче и ядеше някоя кисела туршия, защото и прасето й го нямаше.

   Червенобузко не си спомняше да е преживявал по-тъжна Коледа. Заедно с новия си другар се гостиха със сухи корени и се скриха от снега под един стар прогнил дънер. Червенобузко заспа със сълзи на очи – сълзи на мъка и на глад.

 

Четвърта глава

Пътешествието продължава

   Много време пътуваха Червенобузко и другарят му през планината. Зимата вече бе отминала и слънцето отново се бе показало на небето. Снеговете се стопиха, но не и коремът на Червенобузко. Напротив – пролетта му предлагаше много повече, тя беше много по-щедра от зимата. Сега двамата приятели крачеха доста по-бодро през треви, високи човешки бой, през гъсти гори, в които не проникваше нито лъч слънчева светлина, преминаваха бързоструйни реки и утоляваха жаждата си от бистри езера.

   На всяко запитване дали се приближават до чудната страна, Свинчо отговаряше все по един и същи начин:

-        Разбира се. Аз знам накъде те водя.

   И ето че когато прекосиха планината, Червенобузко съзря късче тъмносиньо море и нададе радостен възглас:

-        Ето го морето, Свинчо! Точно както ми го описа ти! Там някъде е островът от козунак с двореца от карамел!

   Свинчо се усмихна широко и каза с нескрито задоволство:

-        Видя ли? Имаше ли нужда да ми дотягаш толкова с твоите непрестанни подпитвания?

-        Нямаше, скъпи приятелю Свинчо – отвърна Червенобузко и прегърна спътника си в знак на благодарност.

   Видяното оказа чудотворно въздействие върху двамата приятели и те още по-бодро и настойчиво се устремиха към целта си. Когато след време се озоваха на брега на морето, те потърсиха дървета, от които да направят сал. Готовият сал беше пуснат във водата и Червенобузко извика:

-        Напред, Свинчо! Не виждаш ли там острова в далечината?

 

Пета глава

На острова

   Когато слязоха на брега, войниците на царя, които патрулираха из целия остров, веднага ги хванаха и ги занесоха в двореца, където по-късно бяха затворени в желязна клетка. Царят неслучайно беше прочут с лакомията си. Двете прасета, които така ненадейно се бяха появили на острова, бяха добре дошли за трапезата му. Защото, докато салът приближаваше острова, Червенобузко беше твърде развълнуван, за да забележи промените, които бяха настъпили с него в последно време. Носът му беше започнал все повече и повече да прилича на зурлата на Свинчо, краката и ръцете му повече наподобяваха копита, а гласът му отдавна вече беше заменен от звучно грухтене.

   Докато чакаха незавидната си участ, прасето, което по-рано беше Червенобузко, захълца, захлипа и едри сълзи закапаха от свинските му очи:

-        Скъпи приятелю Свинчо, това ли е страната, която ми обеща? Това ли е царят, с когото си пръв приятел?

   Свинчо на свой ред също зарида и през сълзи му призна:

-        Приятелю Червенобузко, аз повече не мога да крия истината от теб! Преди аз също бях човешко дете като тебе, но заради лакомията си се превърнах в прасе! И ето пак лакомията ми ме погуби! Аз бях чувал за тази приказна страна и воден пак от лакомията си дойдох тук, но повлякох и тебе!

   В този миг вратата на тъмницата се отвори и вътре влезе пазачът. Той взе клетката с двете прасета и я понесе по коридора. Щом стигнаха в кухнята, отвориха клетката и извадиха Свинчо, който неистово квичеше. След това затвориха клетката с Червенобузко вътре и пак я отнесоха.

   Червенобузко предполагаше, че приятелят му Свинчо е бил предаден на готвача, а какво му се е случило оттам нататък, неискаше и да си помисли. През нощта на Червенобузко му се стори, че през стените на килията проникваше неясна глъчка. Вслуша се по-внимателно и постепенно започна да различава думите на песен:

 Да си похапваме сладко, каприз е,

     хайде, свинчето ми, овреме спри се!

        Страшно коварно е вкусното ядене –

     който все хапва си, винаги гладен е!

   Края на песента ознаменува познато грухтене.

   Червенобузко стисна зъби, но една сълза се застича по бузата му и капна на прашния под на килията.

   Той не знаеше, че още тази вечер Свинчо тържествено вдигаше наздравица с царя по повод добре изпълнената задача. Царят знаеше, че хазната му е празна, защото всички пари отиваха за ядене. Затова добре дошли бяха парите, които получиха по-късно от продажбата на Червенобузко на един търговец.

Шеста глава

Заключение

   След като продадоха Червенобузко на търговеца, той отплава с кораба си отвъд морето. След дългото пътуване търговецът стигна до селото на Червенобузко, където по чиста случайност го продаде на баба му. Старата жена често тъжеше за изгубеното си внуче, без да подозира, че то всъщност е толкова близо до нея.