Моята котка - Радина Ангелова

Котката ми се държи странно. Не си втълпявам, забелязвам разни неща. Мисля, че ме разбира какво ѝ говоря. Още по-странното е, че ми се струва, че говори докато спя. Не съм луд. Ще ви го докажа. Монтирах камера и сега ще си пусна записа. Но първо нека ви разкажа как се стигна до това. Дано помогне да разбуля мистерията. Ако не, сам ще изтичам при психиатъра. Само не знам котката какво да я правя. Съдбата ѝ зависи от записа.

Докато си преглеждах фейсбука преди три месеца в полезрението ми попадна пост от организацията за защита на животните „Четири лапи“. Дори не дочетох сълзливите разяснения придружаващи поста. Снимките бяха това, което привлече вниманието ми. Металически сива котка със златисти очи, които се запаметиха в ума ми дори седмица след това. Исках тази котка. Не знаех дали нейната екзотичност, горда осанка, нейната история или тези прекрасни очи, в които се четеше съзнание. Веднага позвъних на организацията. До два дни ми я доставиха, а домът ми се напълни с играчки, три вида котешка храна, котешко легло и естествено - котешка тоалетна. Бях ентусиазиран.

Извадиха котката от клетката. Тя ме зяпаше стреснато. Усмихнах се в отговор. Щеше да свикне с мен.  Жената ми обясни, че бе обезпаразитена, ваксинирана и с паспорт. Постави животинката на капака на колата и котката автоматично присви десния си заден крак.

-Блъснала я беше кола. Леко се е отървала. – промълви тя –Когато я намерихме влачеше крачето си. С наша помощ почти се възстанови, но са ѝ нужни масажи, за да се раздвижи кръвта – показа ми как и къде да пипам.

Когато посегнах, котката изсъска и замахна с лапа да ме одраска. Жената я погали и заговори тихо. Котката замърка и присви очи. Ревнувах. Защо не се държеше и с мен така? Ще свикне, повторих си.

-Не знам защо се държи така. Тя е много интелигентна. Говорете ѝ нежно, но не и умалително, тя ще ви разбере и ще се успокои. Обикновено не е такава – връчи ми клетката с котката и отпраши с микробуса си. Дори котката ѝ махна.

Чак като се прибрах в апартамента си, се сетих че трябваше да я попитам за обичайното ѝ държание и предпочитания. Нищо, в движение щях да ги разбера.

Оставих клетката на пода, отворих я, но котката отказа да излезе. С прилепнали назад уши, наведена напред глава ме изучаваше с разширени зеници, докато бях клекнал пред нея с възможно най-нелепата си усмивка, в опит да докажа, че не съм заплаха за нея. Нямаше да я насилвам. Оставих я така в коридора и се насочих към всекидневната да чета вестник.

След по-малко от пет минути изприпка при мен. Застана в центъра на стаята и започна да се оглежда. Вероятно преценяваше къде каква беля да направи. Надявах се да оцени висящите на връвчици по стените плюшени мишки и драскалката в ъгъла. Така или иначе не притежавах цветя или завеси, за които да се притеснявам. Пък и мебелите ми бяха стари. Все пак исках да види колко съм се постарал за нейно удобство. Смотах вестника настрани и станах рязко. Тя изви гръб в дъга и се наежи, изсъска сякаш изруга, и бързо се отпусна. Крачето още я болеше. Вдигнах ръце пораженчески.

-Хайде, малко коте, да те разведа и да видиш какво още съм ти купил – тръгнах напред, а котката по петите ми. Развеждах я из апартамента и давах инструкции като камериерка на гост в хотел. Не, тя не беше просто гост, исках да я задържа и след като оздравее.

Исках да галя тази кадифена сребриста козина и да я наблюдавам под слънчевите лъчи. Представях си, че ще блести. Исках да я чуя как мърка, да се умилква, да заспива върху мен и да си играем. Щях да почакам, докато ме приеме.

От враждебна уплашена котка до гальовно мъркащо същество ни делеше една седмица на проучване на мен от разстояние, докато ме опознае и да ми се довери, няколко масажа докато сама не ми тикаше крачето си в лицето, и един скок в скута ми. Примирих се, че не иска да си играе, може би е твърде голяма за това, и спи, когато и аз спя,  но само как се глези и си проси ласки, а аз с охота ѝ дарявам нежност.

Имаше нещо в тази котка. Нещо, което ме привличаше. Може би, защото наистина притежаваше някакъв разум и дори неусетно ѝ споделях тревогите си, въпреки, че не можеше да ми отговори, е поне не когато съм буден. Първоначално започна с ругатни на неразбираем език, после продължи на български с неща, които обикновено забравям, като списъка за пазар например или да почистя котешката тоалетна, изказваше мнение по проблемите които ѝ споделях през деня,  а накрая любовни сонети на които и Шекспир би завидял. Въобразявах си, че е било просто сън, но помнех всяка думичка. С нея не се чувствах вече самотен. Замечтах се какво ли щеше да бъде, ако тази котка стане жена. Не, нямаше да я обичам по-силно, защото бързо спечели цялото ми сърце и внимание, но бързо прогоних тази мисъл.

Може би се зароди тази мисъл, защото ядеше само и единствено ако се намираше на масата срещу мен, говорех ѝ, а после спеше в леглото на възглавницата до главата ми и ме събуждаше с лапичка върху носа и близване по устните.

След като отпуската ми свърши и трябваше отново да се върна на работа, сърцето ми се късаше, че я зарязвам сама в апартамента. През тези вълшебни десет дена така и не споменах на котката си кога ще се връщам на работа. Тя го прие тежко, особено, че отказах да я взема в офиса. Не очаквах да прави поразии, тя е толкова чистоплътно и умно коте. Последното го доказа като някак си беше се научила да включва лаптопа ми и да ми праща смешни нейни снимки. Виждала ме е да го използвам вкъщи.  Смеех се до падане докато ги разглеждах. Все говорех на колегите си - котката ми това, котката ми онова... на които им втръсна. Мислеха ме едва ли не за Барон Мюнхаузен. Затова пък Калоян от съседното бюро се закани, че ще ми дойде на гости да провери лично. Приех предизвикателството.

В събота на другата седмица някой почука на вратата ми. Котката ми се шмугна в ъгъла в тунелчето за игра. Аз грабнах точилката, защото месихме сладки, и попитах:

-Кой е?

-Инспекторът по котешки проблеми – засмя се Калоян от другата страна на вратата. Хвърлих бърз поглед зад мен – кочина. Нямах време да разтребя. Окачих престилката на закачалката и отворих вратата.

-Затваряй бързо да не избяга прословутата ти котка – потупа ме по рамото Калоян и сбръчка нос:

-Тук смърди на котешка тоалетна. – Затворих вратата на банята, но физиономията му не се измени – май идва от теб! – не ми хареса шегата му. Настани се на дивана и се заоглежда. Знаех какво прави, търсеше щети. И аз го правех в началото, но котката ми бе културна.

-Е, къде е тази мила мъркаща писана с огромните златни очи и розово носле?

-Крие се в тунелчето – посочих към тръбата в цветовете на дъгата – досега не са идвали други гости. Малко е подозрителна.

-Е, може ли такова нещо. Що за домакиня е, къде са ѝ обноските. Аз заради нея съм дошъл – повиши тон, уж сърдито, но ми смигна дяволито. Е, постигна ефекта си. Котката излезе.

С бавната грациозна походка на едър хищник се настани по средата на стаята, както направи и при мен преди. Преценяваше дали човекът отсреща е приятел или враг. Въздържах се да ѝ представя колегата си. Малко ме хвана срам да ѝ говоря като на човек.

Двамата се гледаха без да мигнат. Разчитах как изражението на котката се менеше, с месец съжителство се научих да разпознавам емоциите ѝ, а в този момент вероятно провеждаше вътрешен спор, но не откъсна поглед от Калоян. Накрая ги присви. Приятелят ми не ѝ харесваше. Той лениво разтегли устни. Изведнъж лицето му грейна в момент на прозрение, но бързо си върна самообладанието. Котката ми също го забеляза и разшири очи.

-Не е ли прекрасна? – предположих, че я е харесал и затова се развесели.

-Прекрасна е, но не ти трябва котка. Трябва ти жена! Жена, която да ти пере, глади, готви, чисти, подрежда…Котката може само да спи, яде и сере! Не можеш да правиш секс с котка, колкото и да я обичаш! Чисто анатомично е невъзможно! Мислиш, че няма да те зареже след първия мустакат котарак като се разгони? – тук котката ми изсумтя и прекъсна тирадата. И двамата с котката го гледахме недоверчиво. Не веднъж Калоян ме е запознавал с жени, но просто аз не съм женкар като него. Срещите и връзките ми свършваха катастрофално. Бях се уморил да си търся половинка и може би наистина я открих, макар и в лицето на котка. Явно така ми е писано. Ще го преживеем заедно.

-Тъкмо щях да чистя…-оправдах се –хвана ме докато правех сладки. - Изругах и изтичах в кухнята да ги извадя от фурната. Слава Богу, не бяха прегорели. Когато се върнах при котката и Калоян, го сварих да ѝ размахва пръст и нарежда нещо, но млъкна щом ме видя.

-Тук е кочина. Мръсните ти ризи и боксерки се търкалят в прах и котешки косми. Направи нещо по въпроса! – Калоян се изправи, напълни шепа с бисквитки от тавата  в ръцете ми и се запъти към вратата. Избързах след него:

-Е, какво мислиш?

-Котка като котка. Не се хаби за нея. Помисли си върху думите ми – потупа ме по врата – и върви се изкъпи, че смърдиш – подвикна от стълбището. Прибрах се оклюмал. Котката ми се притесни пред непознатия и не можа да разгърне пълния си потенциал.

Все пак приех един от съветите му, а именно да почистя. Котката ме наблюдаваше отвисоко и следеше всяко мое движение с очи. Изкъпах се и се проснах изморен само по хавлия върху чистите чаршафи. Котката се настани върху гърдите ми и ме лизна по брадичката. Погалих я и така съм заспал. Сънувах хапливи коментари по адрес на Калоян.

На сутринта се приготвих и отправих към офиса. Все още бях афектиран от съня си, когато зърнах колегата си. Все пак той се усмихна на гневния ми поглед и това смекчи лошото ми настроение. Винаги му прощавах.

От тук насетне всичко продължи по старо му. Не си спомнях да съм чистил. Дрехите ми бяха прилежно прибрани в гардероба и нямаше прах. Само се любувах на котката си. Е, докато не открих в хладилника храна, която не съм готвил. Изпаднах в паника. Започнах да проверявам спестяванията си под дюшека, но нищо не липсваше. Не можеше да са крадци. Кой идиот ще ми изчисти и сготви, без да иска нищо в замяна. Не можеше и да е някой от съседите, защото редовно заключвах вратата и я проверявах преди лягане.

Трескаво набрах номера на Калоян. След като му споделих подозренията си, той каза:

-Успокой се! Ако искаш тайно монтирай камера и я провери след известно време ако ефектът от мистериозната чистачка продължи.

Така и направих.

Ефектът се запази. Вече не издържах от любопитство и нерви. Въпросите ме измъчваха, а един предявяваше превес „Полудявам ли?“. Седях на дивана, държах диска в ръка, а от котката нямаше и следа. Окуражих се и го пуснах. Исках отговори.

Някаква жена чистеше из апартамента ми, тананикайки си. Първоначално беше гола, а после носеше моите дрехи. И това в продължение на месец и половина. Започнах да превъртам записа. От котката ми нямаше и следа, когато жената бе тук. Запътваше се по коридора, сигурно да отвори на жената и изчезваше. Къде беше котката ми през това време? Защо не ме предупреди, че е идвала непозната. Та, котката откачи само при вида на Калоян. Превъртях записа докрай и що да видя - жената точно пред камерата ми:

-Здравей, аз съм твоята…котка. Благодаря ти, че ме спаси и излекува. Исках да ти се отплатя, затова поразтребих тук – разпери ръце – И вероятно искаш отговори и ще ти ги дам, но моля те, уважи тайната ми.

Идеше ми да изключа записа и да звънна в полицията. Тъкмо набирах номера и котката измяука. Пуснах отново записа. Искаше да го изгледам целия. Добре, така да бъде – аз съм омагьосана египетска принцеса – това обясняваше мургавата кожа, величествения профил, черните коси и кафявите очи – за да ме спасят от покушение, жреците ме превърнаха в котка. Докато съм в котешката си форма не старея, за разлика от това, когато съм човек. И ако още ме искаш, бих остаряла заедно с теб. Съдбата ми зависи от теб. Обичам те! – и изключи записа. Гласът ѝ ме навестяваше всяка нощ в сънищата ми. Нямаше съмнение, че това беше тя. И тогава ме осени мисълта, че Калоян от пръв поглед е разбрал какво стои насреща му, а аз за три месеца съжителство не се усетих.  Погледнах датата и часът, от вчера, докато съм бил на работа. Преглътнах. След дълго мълчание, взех своето решение. Стисках годежния пръстен на майка ми в шепата си, когато повиках жената, която обичам.