МЕТАМОРФОЗИ - Ивета Данаилова

Петък е, 13-ти.

Тя е грациозна, тъмна.

Като котката извърната

на каменните стълби.

И загадъчно зелено в погледа ѝ

пуска стъбълца и корени,

целия следобед се разлиства,

а до вечерта превзема меко сенките.

Смъква кадифената си кожа вън нощта

и сякаш мърка с вибрирането на града.

 

Във съня ѝ котката се връща

и с човешки гласове говори,

ала разстоянието думите размазва...

Помни само ярката сълза в окото фосфорно –

как прелива,

как пулсира като морски фар

и отваря някаква врата във погледа,

през която нещо топло, близко

и човешко

я застига...