Топчо - Антония Минева

Велизар седеше пред черния екран и гледаше редовете – бяло, зелено, зелено, лилаво, бяло, зелено, зелено, лилаво. Ако беше червено, а не лилаво, щеше да е като знамето. Умореният му ум блуждаеше. Беше 3 часа и 47 минути. Скоростта беше малко над 250 Мh/s. Най-сетне успя да подкара всичките видеокарти. Неговият дългогодишен приятел му ги беше дал. В момента нямаше възможност сам да си ги купи, защото имаше да връща много пари. Малко съжаляваше, че когато преди две години се беше опитал да копае биткойн, който тогава струваше точно 113 долара, накрая се отказа, а сега Жоро, с когото тогава заедно започнаха, имаше 25 копачки и 200 000 евро в криптовалута. С тези машини можеше да не работи и ден до края на живота си. Само като си помислеше за “Свободата”, която можеше да има, сърцето му трепваше, разперваше крила и политаше редом с дрона, който управляваше, за да снима от високо. Това беше мечтанта работа за него, да пътува и да снима. Но беше принуден да работи в офис, за да може да си връща заемите. Ще стане – успокояваше се сам - съвсем скоро ще стане. Ето, с тази едничка машина, без да е вложил и стотинка, вече беше изкопал половин биткойн.
Само малко да напредне, за да купи още машини. Ще забогатеят, ще пътуват, ще се забавляват... Ще могат дори да купуват на Топчо от храната за отслабване, която препоръча ветеринаря. 50 лв за килограм, който свършваше за 2 седмици! Какво точно имаше в тази храна? Топчо сигурно щеше да се радва най-много ако беше от стрити мишки. Едва ли някой щеше да си прави труда да хваща мишки и да ги гранулира, макар че имайки предвид цената, нямаше да е голяма изненада.

Топчо беше вече три годишният котарак, който бяха осиновили с Мила миналата година. Велизар имаше не особено приятни спомени свързани с котарака Мохер, който беше домашният му любимец като дете, ако изобщо можеше да се нарече “любимец” нещо, което ти пикае в обувките, виси от пердетата и любимото му занимание е да се хвърля по преминаващите наоколо крака. И все пак, когато Велизар видя кръглите пухкави бузи на снимката в обявата за подаряване, нещо трепна в него и сякаш го накара да забрави за изпълненията на Мохер. Преди да се запознаят с него имаше известни притеснения, но Топчо (по документи Принс) сякаш беше различен биологичен вид от онова оранжево чудовище от детството му. Изглеждаше като нарисувано коте. Заради кръглите му бузи двамата с Мила единодушно решиха, че името Топчо му отива много повече и Принс изведнъж се сдоби с две имена. Имаше дефект по рождение на лявото краче - вместо четири пръста, имаше само два – сякаш показваше знака за Мир постоянно. Дали заради крачето или заради безкрайно умния поглед, и нереално спокойния характер, Велизар сякаш се влюби в сивата пухкава топка от пръв поглед. Със сигурност нямаше да може да се катери по пердетата с това краче, а и хората все търсеха съвършеното. Обявата седяла дълго, но никой не искал да го вземе.
Топчо се оказа перфектният котарак – анимационният им домашен любимец беше една напълно самодостатъчна животинка, която не търсеше контакт с тях, освен ако не беше гладен. Е, беше гладен почти постоянно, но все пак имаше шанс да ги остави на мира, ако коремът му е пълен. В момента спеше на етажерката с документи до него, която се беше огънала под тежестта на 8-те му килограма.

Велизар изпитваше удоволствие да гледа редовете, които ритмично се появяваха пред очите му, беше успокояващо. Често се чудеше какъв мозък трябва да има този, който е измислил цялата система с криптовалутата.
Сатоши Накамото. Звучеше му като измислено име. Прекалено “търговско”. Зад това име нямаше реално съществуваща личност. В  Wikipedia се мъдреше предполагаемият рожден ден на този “човек”. Статията беше основно за системата блокчейн, нищо за произхода или живота на Сатоши. Добре де, ставаше ясно че е японец, но това изобщо не беше достатъчно. Как нормален човек измисля нещо толкова сложно и защо се крие? Къде е учил, коя е детската му учителка, кои са родителите му, какви са? За някакви неизвестни музиканти има такава информация, а за човека, който е на път да промени света с изобретението си, няма нищо.
Спомни си как преди време с Мила си бяха говорили, че назрява световна промяна и тя му беше казала, че скоро нямало да има реални пари, била го прочела някъде. Тогава това му се струваше невероятно, но вече не беше така.
Биткойнът беше влязъл в “новините” почти десетилетие след появяването си, но благодарение на него, криптовалутата скоро щеше напълно да измести парите, такива каквито всички ги познаваха, беше сигурен.
Велизар искаше да е свободен и да твори. Да свири на пианото. Ако иска и цял ден, защото беше сигурен, че музиката го свързва с нещо по-голямо. Да снима. За да покаже на всички колко е красив света и колко не трябва да го забравяме. А не да кисне в офиса с още 100 ай ти специалисти, за които най-забавното нещо в живота беше какъв код са написали.
Повечето хора изобщо не разбираха романтичната му музика, но пък за сметка на това, успокояваше се той, Топчо оценяваше свиренето му винаги. Беше чувал, че животните имат невероятен усет и се чувстват добре, когато слушат хубава музика. Обикновено, докато свиреше, котаракът се търкаляше в краката му и накрая заспиваше с глава върху педала.
- Искаш ли да посвирим, Топчо?
- Топчо??
- ...
- Принс?
Котаракът опъна лапите си и те увиснаха от ръба на етажерката, която леко притеснително изпука. Докато заспиваше се чудеше, кога най-сетне ще спрат да го наричат по всякакви други начини, но не и както му е името. Въздъхна.
- Е добре, няма да свирим сега. То и без това е късно. Но утре ще свирим, нали?
Велизар не получи отговор.
Топчо хъркаше.

Машината за биткойн беше единствената възможност, да постигне живота, за който винаги е мечтал.
Погледна часовника на ръката си. Беше прекарал 45 минути втренчен в монитора и разсъждаващ за света. Май беше време да си ляга. Мила беше в леглото от 4 часа.
Стана от стола, който изскърца, сякаш това е последния ден от съществуването му и за пореден път си каза, че утре трябва да го смаже.
Топчо вече напълно се събуди и изгъргори въпросително. Когато видя, че стопанинът му се е запътил нанякъде се протегна, слезе от рафта, вирна опашка и бутайки се в краката му, излезе заедно с него. Шума от машината остана зад вратата. Велизар се наслади на мига пълна тишина в коридора. Топчо продължаваше да усуква меката си опашка в глезените му. Явно беше гладен, но ако му дадеше сега, след 5 часа щеше да иска отново.
- Съжалявам, Топчооо, Мила ще ти даде като стане, сега не е време за ядене и без това си дебеееел – каза, докато приглаждаше козината на главата му, а котаракът с досада чакаше да мине тази странна практика да го пипат по главата, докато му обясняват нещо, което в повечето случаи вече знаеше. После вратата на спалнята се затвори почти под носа му и го остави сам в тихия коридор. Той измяука мощно три- четири пъти, за да провери акустиката, одобри я и се насочи към почти успешното си ново легло, което Мила му беше сглобила от стара автомобилна гума.

Велизар влезе в спалнята. Мила се беше сгушила в нейния край на леглото. Беше изключила радиатора и в стаята беше леко хладно.
Дръпна завивката и се мушна при нея, прилепи се до топлото ѝ тяло и я погали по бедрото. Толкова беше трудно да се живее с жена. А сега трябваше и с котарака да се съобразява.
“Не влачи стола по пода, драскаш паркета.”
“Не давай на Топчо да си играе с кабели, ще се научи да ги гризе.”
“Не мокри паркета, ще се надуе.”
“Не затваряй вратата на банята, тоалетната на Топчо е вътре.”
“Не слагай мокри неща на дивана, остават петна.”
“Не пускай Топчо в спалнята.”
Толкова много Не-та! Беше 300 пъти по-лесно докато живееше сам.
Можеше да си легне с дрехите в леглото и никой не го гледаше накриво “защото е прасе”.

Намери ръката ѝ и я взе в шепата си. Момичето с най-прекрасните ръце. Знаеше, че по това ще я познае дълго преди да я срещне. Искаше му се да имат по-голяма къща, за да може всеки да се усамотява, когато пожелае и да си има негово пространство, в което да прави каквото поиска, без да се притеснява, че ще му се скарат. Това беше единственото решение, което да запази любовта им. Но как да стане като няма пари...
Докато си мислеше за Мила, Велизар се унесе и заспа. Къщата утихна.
Само Принс леко хъркаше върху аквариума в кухнята, защото в “гуменото легло” нямаше как да си опъне лапите. Сънуваше, че Мила е станала и му е сложила храна. Примляска два пъти, отвори едното си око, но видя че паничката му е празна. Не разбираше защо те можеха да ядат когато поискат, а той не. Сви двупръстата си лапичка, постоя така със затворени очи, близна единия от пръстите си и отново заспа.
Машината копаеше със 290 Mh/s.

Сатоши Накамото седеше пред монитора. Пръстите му чаткаха по безкрайните редове клавиши. Сякаш свиреше на пиано, но не създаваше мелодия. Създаваше бази данни, в които се съхранява огромно количество информация.
Безспорно човеците бяха най-интересният вид, който беше срещал през целия си живот и при всичките си пътувания през Вселената. Бяха изключително изобретателни същества, способни да се учат, но за някои доста елементарни неща хич ги нямаше.
Например това, че се смятаха за най-съвършения вид на планетата си.
“Опитомяваха” други видове и ги ползваха за храна или за домашни любимци.
Някъде по средата на еволюцията си, бяха загубили своята способност да разбират света на другите видове и бяха решили, че той просто не съществува. Малките човеци все още усещаха връзката си с животните, но порастването им отнемаше усета безвъзвратно.
Сатоши искаше да опита да промени хората. Събираше всякаква информация за тях от 10 години. С изобретяването на Интернет хората сами си измислиха канала, по който това да стане възможно.
Когато му хрумна идеята за виртуалните пари, той толкова отривисто плесна с ръце, че шестнадесетте му пръста се преплетоха, а двете му сърца за момент излязоха от балансирания си ритъм.
“Колко удобно, че човеците могат да бъдат стимулирани толкова лесно да направят каквото поискам. За пари са готови на всичко. Сякаш малко ще ми е жал да разруша тази финансова система, но пък с малко повече работа, втората версия на човека ще е по-успешна.”
Така си мислеше Сатоши докато се протягаше през клавиатурата към най-далечния бутон.
Натисна го.
Премести курсора, изтри цифрата 6451.39, въведе 1 000 000 и натисна ентер.

Котаракът Принс се събуди:
- Трябва да кажа на Велизар, че Биткойнът току-що стана 1 000 000.
МЯЯЯЯЯЯУУУУУУУУ!

Велизар и Мила се стреснаха.
Нещо ставаше с котарака.