Из котешкият дневник - Валя Младенова

-Ох,къде попаднах? Този въпрос се блъскаше в главата ми от онзи ден, в които ги срещнах. Наказа ли ме съдбата или ми се усмихна? Незнам! Може би вие ще ми помогнете да си отговоря на този въпрос.

Да се представя- аз съм Рошавел. Дали това е истинското ми име? Ами не! Това име ми бе дадено от голямото дете в новото ми семейство. Хареса ми! Звучеше бунтарско!
Историята ми е най-обикновенна, няма нищо специално. Бях малко любопитно коте излязло на разходка. Избягало от майка си и другите ми братя и сестри, за да обикалям и да търся нови неща,нови приключения (ако може да се каже приключение да обиколиш съседния двор и да се прибереш). Те (семейството) също бяха излязли на разходка. Малкото им дете се разпищя –Коте! Коте! Голямата се включи като пригласяше – Да го вземем! Да го вземем!

Дотогавашната ми собственичка ги чу и без жал или каквото и да е друго чувство се раздели със мен. Каза им, че се казвам Бък! Бляк- как го мразех това име. Прибра ме новото ми семейство и ме обгрижи. Бяха дружелюбни,но много строги поне майката.
Малко по малко се запознах със семейството- голямото дете се казваше Ади, странно име за момче, но се доверих на малкото дете, което си викаше Меме. Родителите бяха Мамо и Тате. Доверих се на Меме – тя беше като малка изненада сред морето от ежедневие. Тя беше много интересна ходеше нестабилно и едната и ръчичка беше вдигната над главата като ветропоказател на където е обърната ръката натам отиваше. Бърбореше непрестанно  на много необикновен език.

Обикнах това чудато  по свои си начин семейство. Много трудно се обучава и възпитава човек-това се тюфкаше всеки ден майката. Живота ми при тях беше приятен, ако мога така да кажа. Дните ми бяха едни и същи. Събуждаше ме шумотевицата идваща от кухнята. Майката приготвяше закуската, подрънкваше с посудата. Ади не спираше да мърда с крака под масата и бомбандираше майка си с въпроси от всякакво естество. Меме седеше на столчето за хранене и мажеше нещо по табличката си и лапетно си бърбореше на космическият си език. Чак да те заболи главата.
- Ах,виж кой е станал! Приятелю Рошавел ела насам!-повика ме Ади. Обичах да ме галят, но този пакостник ме дебнеше не да ме погали. Меме ме потърси с очички. Какви очи имаше това дете- океански дълбини.Радостно замаха с ръчички към мен.
-Коте! Коте!
-От тази врява ме заболява главата-оплака се Мамо-Ако си приключил със закуската отиваш да пишеш домашни.
-Но днес е отпуска! Не ми се пише.
-Как нещеш да пишеш!
-Ако нещем, нещем, ако ти щеш!-сопна се Ади и стана от стола нищо не подозиращ ме грабна и ми прошепна- Чака ни приключение приятел. Вечният протест срещу системата.
Ади си взе раницата с която ходеше на училище и все едно съм тетрадка ме напъха вътре. Излизе тихомълком, без майка му да разбере. За Ади това беше постижение, защото беше едър, тромав и постоянно шумен. Навън времето беше страхотно и Ади реши да се разходи наоколо. Направихме три-четири обиколки на двора, детето не спираше с тези обиколки и непрестанно говореше. Започна да ми омръзва! Накрая се умори и легна под батута на двора. Заспа! Чудесно време да се обиколят съседните дворове и да се разгледа наоколо. Колко хубаво беше всичко, докато не чух ядосаният глас на Мамо сигурно е намерила палавника Ади.

Днешните родители все за учене говорят. Децата се възпитавали трудно – ми навремето не беше престъпление да превземаш и обикаляш двора! Това бяха дребни авантюри!

Ала днес това е...

За теб какво е днес?