Къщата с котките - Петя Смиленова

Не беше добра идея да тръгвам пеша. Всъщност се оказа много лоша идея. Не бях идвал на село, откакто бях на петнайсет, но въпреки това си въобразих, че помня добре пътя. Сега съм изгубен в гората, а навън е кучешки студ. Хората в селото често разправяха, че в гората се криел страшен змей с едно синьо и едно зелено око. Вечер никой не излизал от вкъщи от страх да не го срещне. Аз, разбира се, не вярвах в змейове, но все пак тук живееха и други  опасни (и истински) създания, като мечки и вълци, и всеки лек шум ме стряскаше.

Вече беше тъмно. Колкото повече обикалях, толкова повече се губех. Освен това в тъмното се спънах в един клон, който не бях успял да видя, и паднах на земята. Чух нещо да се промъква в храста зад мен и се обърнах. Между листата зърнах две светещи очи – едно синьо и едно зелено. Змеят? Нима беше истински?

В следващия миг чух мяукане и се обърнах. Пред мен имаше черна котка със сини очи и бяло петънце на шията. Тя сякаш се опитваше да ме накара да я последвам. Имах ли избор? Вече бях изгубен, а зад мен дебнеше змей (не мога да повярвам, че го казвам). Нямаше какво повече да се обърка, ако реша да последвам една котка. Нали?

Котката наистина ме водеше към селото. Стигнахме до къщата на една баба, за която всички казваха, че била вещица и гледала тринайсет черни котки. Когато аз и момчетата от село се заяждахме с нея, нашите близки ни предупреждаваха, че щяла да ни прокълне, но никой от нас не вярваше в тези глупости. Нарочно разхождахме кучетата си точно около нейната къща, за да я дразним (но не им позволявахме да нападат котките, не бяхме чак толкова лоши). Сега седях пред къщата на бабата, чиято коса сигурно беше побеляла още повече заради мен и моите другари и се чудех какво да направя. Редно беше да почукам и да ѝ благодаря, задето нейната котка ме беше спасила. Нали?

Когато почуках обаче, не ми отвори бабата, а едно момиче с дълга черна коса и сини очи. Беше много красиво.

-          Здравейте. - измънках. – Тук не живееше ли една стара жена?

-          Да. - отвърна момичето. – Тя почина преди две години и сега аз се грижа за къщата ѝ. Аз съм внучка ѝ, Марина. Мога ли да помогна с нещо?

-          Приятно ми е, аз съм Ясен. – представих се. - Ми, всъщност исках да ѝ благодаря, че нейната котка току-що ме спаси. Черната, със сините очи. Бях се изгубил в гората. Тя ме намери. Може да звучи глупаво.

-          А, Рила! – възкликна Марина. – Тя обича да спасява изгубили се пътници.

-          Рила? – попитах. – Странно име за котка.

 

На следващия ден Марина ме покани в къщата на кафе. Времето беше приятно и седнахме в беседката в градината. Никога не бях разглеждал градината преди. Беше невероятна, пълна с красиви цветя, различни видове дръвчета и... с котки. Много котки и всички бяха черни. Всяка от тях си имаше свое занимание. Някои гонеха пеперудите, други се катереха, трети бяха тръгнали на разходка. Рила седеше на покрива и се взираше в далечината. Познах я, защото беше единствената с бяло петънце на шията и сини очи. Изглеждаше красива и мистериозна. Марина отпи от кафето си, остави го на масата и започна да ми разказва историята на баба си:

-          Когато баба била млада, намерила в реката изхвърлено малко черно котенце, с бяло петънце на шията. Още не се било удавило и тя успяла да го спаси. Хората тук винаги са били много суеверни. Вярват, че черните котки носят лош късмет и роди ли се черно коте, го чакат да поотрасне и го изхвърлят само да оцелява. По-жестоките даже и това не правят, а направо ги хвърлят в реката да се удавят. Баба обаче съжалила малката животинка и я прибрала у дома, макар и тя да се страхувала малко да не ѝ донесе лош късмет.

И така, котето пораснало и ѝ носело голяма радост. Всеки ден излизало, но винаги се прибирало до вечерта. Един ден обаче не се върнало. Баба ми много се изплашила за него. Обикаляла селото цяла нощ (тогава още я нямало легендата за нашия известен змей), не могла да заспи. На сутринта се прибрала разплакана, убедена, че нещо лошо се е случило с нейната котка. След един час обаче тя се върнала с компания – един планинар, който се бил изгубил в гората. Така се срещнали баба ми и дядо ми. Котката нарекли Рила, защото очите ѝ били с цвета на водата на Седемте рилски езера, където двамата обичали да ходят всяко лято.  

-          Рила? – попитах и погледнах към котката на покрива, но тя беше изчезнала някъде. – Наша Рила?

-          Не, разбира се! – засмя се Марина. – Първата Рила. Дори не знам колко други котки с името ,,Рила“ е имало, преди да се роди наша Рила. Баба ми продължила да спасява всяка изхвърлена котка, която намерела. Затова сега домът ѝ е пълен с черни котки, за които вече аз ще се грижа и ще бъда обявена вероятно за новата вещица на селото.

-          Как се казваше баба ти? – осъзнах, че дори не бях научил името на тази жена, на която винаги бях гледал като на лудата коткарка и за която си мислех даже, че е стара мома.

-          Марина. Кръстена съм на нея.

-          Не ти ли липсва градският живот? – реших да я попитам.

-          Всъщност, не. Тук е много по-спокойно. Ако не вярваш в змейове, разбира се! За щастие, работя като графичен дизайнер и мога да работя и от вкъщи. Не е необходимо да ходя в града всеки ден, а само от време на време.

Вече се стъмваше. Чувствах се добре в компанията на Марина. Може би дори започвах да я харесвам. Бяхме спрели да говорим, но се чувствахме добре. Наслаждавахме се на тихата вечер. Само щурците нарушаваха тишината, но никой не им обръщаше внимание. В този момент Марина изглеждаше толкова загадъчна, толкова красива.  Исках да я целуна. Тогава нечии викове развалиха тишината:

-          Змеят! Отвлякъл е детето ми! Синът ми! Помогнете! Моля ви!

Романтичният момент си отиде.

 

Не знаех дали да вярвам на жената. Може би, детето се беше изгубило. Няма змейове. Нали? Но какво беше онова нещо, което бях видял в тъмното, със светещите очи – едно синьо и едно зелено? Ами ако наистина имаше змей? Дори да нямаше, детето сигурно се беше изгубило и трябваше да направя нещо. Взех една тояга (не че щеше да ме спаси от въпросния змей) и тръгнах към гората.

-          Къде отиваш? – попита ме Марина.

-          Да намеря детето. Не вярвам в змейове. Все пак ше взема тази тояга, за всеки случай, ако този наистина съществува. Пожелай ми късмет.

-          Късмет.

 

Мотаех се в гората с часове, но не намерих нито детето, нито змеят. Ставаше все по-тъмно и по-страшно. Беше лоша идея да се правя на герой. Нали вече се бях изгубил веднъж тук. Пак можеше да го направя. Дали Рила щеше да ме спаси и този път? Звуците на горските твари са зловещи на фона на нощта. На всичкото отгоре, беше дори по-студено от предишния път, когато се бях изгубил. Вече се отчайвах. Явно щях да спя тук. В най-добрия случай. Или да ме нападне мечка или вълк. Или змей, вече не знаех в какво да вярвам. И тогава от храста ме изгледаха онези светещи очи – синьото и зеленото. Змеят!

Хванах здраво тоягата, поне доколкото това беше възможно, защото ръцете ми трепереха. Бавно се приближавах. Змеят също. Накрая излезе от храстите и...

Какво? Та това беше един красив бял котарак с различни очи – едно синьо и едно зелено. Сигурно някой се беше изплашил от очите му и го беше изоставил. След което някой сигурно е видял светещите му очи в храстите и го е обявил за змей. Да, това беше много по-логично, отколкото съществуването на истински змей. Котаракът дори малко се страхуваше от мен. Аз обаче знаех, че котка не се гони, а че трябва да я накараш сама да дойде при теб. За щастие си бях взел малко салам. Какво? Змей не се лови на гладен стомах!

 

Звъннах на вратата на Марина.

-          Нека те запозная със ,,змея“! – казах ѝ, щом отвори и ѝ подадох бялата котка с различните очи.

-          О! - възкликна. – Знаех си, че няма змейове! Как ще кръстим този красавец?

-          Той вече си има име. Змей. Чудя се само, щом детето не е отвлечено от змей, къде ли е? Така и не го открих.

-          Детето ми! – чух отново викове и видях Рила, а след нея вървеше едно дете. Майка му изтича при него и го прегърна. Вече всичко беше наред. 

 

Седях с Марина в беседката в градината и пиехме кафе. Рила и Змей седяха на покрива на къщата и се взираха в далечината. Останалите котки се занимаваха със своите си неща.

-          Е, - попитах Марина. – Тук има ли място за котка, която несправедливо е била обявена за змей? Или приемате само черни котки?

-          Тук има място за всяка котка. – усмихва се Марина. – Както и за всеки човек. Стига да не го е страх от котки.