Светове - Стефка Тодорова Николова

     Срещнаха се и макар че не бяха се виждали доста години, се познаха. Бяха съученици и през изминалите десетилетия се засичаха от време на време, когато випускът им се събираше. Милен беше продължил образованието си в големия морски град, където създаде и семейство. А Марин остана в родното си място, в балкана. Решиха да седнат в най-близкото заведение и да си поприказват.

    - Какво те води насам по никое време? – попита го Марин.

    - Тъжни дела. Ще продавам имота. Една част в мен не иска да го прави, но другата казва, че остане ли къщата така безнадзорна и необитаема, ще се разпадне – трудно говореше Милен  на тази тема и погледът му все надолу бягаше.

    - Това означава, че повече няма да стъпиш тук – реагира другият.

    Замълчаха и двамата за няколко минути.

    - Ти рядко си идваш тук. Забелязваш ли промяна? – попита Марин, за да разчупи тишината.

     - Честно ли? Нищо оптимистично. Външни знаци, че нещо се прави, има. Но работни места няма. Така е от няколко десетилетия. И всеки се спасява … поединично или по семейному. Но нещо друго стопли сърцето ми докато се разхождах по улиците. Погледът ми беше привлечен от стряхата на една къща. През пролетта стопаните ѝ са правили външна изолация на дома си и вместо да съборят лястовичето гнездо под стряхата, са изрязали и съобразили изолацията  покрай него. По този начин гнездото стои като вградено в къщата … завинаги. Странно решение, но въздействащо. – сподели Милен.

     И когато излезе от впечатленията си, погледът му слезе надолу, към земята. Там, в краката на масата, покрай която бяха седнали, се беше спотаил един котарак и втренчено го гледаше. Известно време тримата се гледаха. А мъжете се почувстваха завлечени в друг свят чрез тези загадъчни котешки очи. Всеки преживяваше ситуацията лично.

    - Ако имаш време и аз мога да ти разкажа една различна история, свързана с тези особени същества. Малко е дълга. – и без да дочака отговора на другия, Марин започна разказа си. - Не знам колко преминаха във времето през двора и дома на стопаните. През последните няколко години любимец на жената стана един котарак, който със своя кротък нрав беше си извоювал много права. След него, в различно време, се появиха и задържаха две женски котки, улични, спечелиха благоволението на хората от дома и където и да ходеха, отново се приютяваха в пристройките на къщата. Едната беше пъстра - в жълто, кафяво, сиво и бяло, а другата само в два цвята – черно и бяло.

     Миналата година си родиха по две малки, но дали поради лошото време, или поради неумението им да ги гледат, потомството им не живя дълго. На стопаните им стана тягостно. Техният дом като че ли бе лишен от късмет. И тази пролет, когато след продължителните и шумни котешки сватби, стана очевидно, че двете котки отново ще имат малки, никой от хората в дома не очакваше с оптимизъм този момент. Усетиха когато двете пухли се позагубиха, след това се появяваха за кратко, колкото да се нахранят и отново изчезваха. Не след дълго време пъстрата котка започна да си изнася котенцата едно по едно – три, всяко с различен цвят, но всички с детайл, подчертаващ връзката с майката. Реши, че трябва да се подслони под стълбището и легна до тях. След около десетина дена и черно-бялата котка започна да изнася своите – три, двете с черно и бяло в различни конфигурации, а третото – изцяло черно. И къде мислиш, че ги разположи? Напуска ги до другите три котета. И легна до тях. Всички в дома наблюдаваха този момент и не вярваха на очите си. Очакваха котешки бой и унищожени малки, но настъпи невиждана котешка идилия. Какво ли споразумение бяха сключили тези същества?!

     Двете котки се грижеха за малките си – през деня се сменяха да ги топлят, кърмят, мият и пазят, а вечер се свиваха до тях. И не правеха разлика кое коте на коя е. Всеки ден мъниците растяха и плъзнаха из двора. Хората, които минаваха покрай къщата, се позаглеждаха в многото котки. Спираха се да погледат как една котка кърми шест малки, а другата спеше под ябълковата сянка. Една от комшийките, когато разбра каква е сагата им, изкоментира: „Това, което правят тези котки, и при хората почти не се среща!”

     Стопаните се грижеха за неочакваната придобивка. Но из двора се появяваха за кратко и други котки. Една сутрин малките се оказаха с едно по-малко. Какво се беше случили с него ли? Или беше излязло на улицата и си беше намерило нов собственик, или някой от котараците го беше отмъкнал. След няколко дни стопанинът донесе в дома си малко коте – почти в същите черно-бели краски на това, което изчезна. Каза, че го намерил през няколко улици и решил, че е неговото. А то наистина много приличаше, само муцунката му беше по-различна. Първите няколко дни то се държеше като диваче - биеше с другите, а големите котки не му обръщаха внимание, но не го и гонеха. Но много скоро се укроти и му беше позволено да сучи. Стана част от тях – топлеха го, хранеха го, миеха го наравно с другите.

     Минаващите по улицата продължаваха да търсят с поглед пъстрия котешки свят, спираха да му се порадват и продължаваха усмихнати и учудени. А момиченцето на комшиите, четиригодишно творение на природата, заставаше до оградата, на сянка под ябълката, гледаше като хипнотизирано действията на котките и много често се провикваше: „Лельо, дай ми котенце!” И когато след многото увъртания на стопаните, все пак му даваха някое от малките, очичките му грейваха, усмихваше се и цялото му същество се преобразяваше. Майка му казваше, че вечер до късно гледало филмчета за котки. В разговор с близките си споделило, че харесва котките, защото били щастливи. Надвечер родителите му пускаха котенцето да се прибере при своите. На следващия ден всичко се повтаряше отново.

    - Дааа, сложно е … и за човека, и за животните. – въздъхна слушащият. – И в света на животните законите са жестоки, свирепи, но като че ли има логика и обяснение. В човешкия свят логичните връзки се разпадат безвъзвратно. Вероятно си забелязал, че живеем в някакво кодово време – зелен, жълт, оранжев и червен код за температурата през лятото и зимата, за валежите, за силата на вятъра; въвежда се кодова система за оказване на първа помощ … Този котарак може би също е неразгадаема кодова система… А кодът за човещина – той какъв цвят и интензитет има?

     Този въпрос не изискваше отговор от събеседника му. Много болка имаше в емоцията му и в очите му.

     И двамата неволно потърсиха с поглед котарака под масата. Нямаше го.

     Мъжете продължиха, като движеха разговора между миналото и реалността.