Господин Пух - Изабел Спасова

Когато бях на осем, точно на рождения ми ден, мама и татко ми подариха един кашон. Бяха доста изнервени и и ми казаха да го отворя горе в стаята си. Щом го направих, останах изненадана. Бяха ми подарили котенце. Черно малко котенце. Докато го разглеждах и се запознавахме, чух викове. Родителите ми се караха. Настръхнах, уплаших се и очите ми се насълзиха. Станах от земята и се хвърлих на леглото с гръб към вратата. Докато хлипах, малкото котенце се покатери до мен и застана точно пред лицето ми. След това започна да се търка около мен и успя да попие няколко сълзи с пухкавата си черничка опашка. Тогава реших да го нарека Господин Пух.

 На следващата година мама и татко се разведоха. Беше труден и дълъг процес и доста съкрушителен за мен. Идваха някакви хора и ме питаха доста лични неща като при кой повече искам да остана, кой обичам повече и т.н. . Минах през различни периоди – сълзи, щастие, когато видях мама и татко да си говорят спокойно за първи път от месеци, откровеност, затвореност, надежди и накрая примирие. Разбрах, че няма какво да направя и трябва просто да остана примирена, въпреки че желаех всичко да бъде, както преди. Но през всички тези периоди Господин Пух и аз бяхме заедно. Той се опитваше да ме развеселява по всякакъв начин – заставаше на два крака, играеше си с топчиците, които му подарих, гонееше лазерчето, което му пусках, въпреки че изобщо не обичаше да го прави, лягаше до мен и мъркаше. Имах чувството,че се преструва на щастлив, за да не бъда тъжна толкова много, но и усещах, че той разбира, че предстои раздяла. Харесваше и мама, и татко. Обичаше, когато мама му даваше храна, а след това го галеше, но и обожаваше, когато татко го решеше с гребен,а после му правеше прически на момиченце.

 И все пак след всички процеси, аз, Пух и татко останахме в къщата, която беше доста голяма. Прекалено голяма за двама човека и една котка. И прекалено празна след тръгването на мама. Баща ми прибра всички снимки, които тя беше правила и оставила долу в хола в различни рамки. За щастие майка ми ми подари нейния фотоапарат и започнах да снимам и аз. На повечето фотографии се виждаше главно Господин Пух. Рамкирах ги и ги поставих в стаята си. Така успях да запълня малко от празнотата оставена след развода.

 Когато навърших дванайсет години, реших да боядисам косата си в розаво. Не казах на никой. Щом татко ме видя, се скарахме жеестоко и се качих в стаята си. Там Господин Пух започна да ми ръмжи и хъска. Аз си легнах на леглото и той не дойде да легне до мен. Не одобряваше постъпката ми явно. Това ме натъжи и запонах да плача. Господин Пух дочу това и измяука виновно. Обърнах се към него, а той седеше и ме гледаше, докато въртеше опашката си. След това дойде  при мен и  започана да мърка. На следващия ден си измих косата.

 На шестнайсет години си намерих приятел – гадже. Не беше най – добрият и с баща ми отново се скрахме пред самото момче. Тогава аз и приятелят ми се качихме в стаята ми. Там Господин Пух го нападаше, дереше и съскаше. Той си тръгна, а аз заплаках. Но очевидно баща ми и Господин Пух се оказаха прави, тъй като още на другия ден ме заряза и си намери нова приятелка.

 Завърших училище и дойде дилемата какво да кандидатствам. Господин Пух непрекъснато ми побутваше и лягаше  върху списанията и брошурите, свързани с ветеринарна медицина. Обсъдих това с баща ми и майка ми и реших да го направя. Приеха ме в един от най-елитните университети.

 На четвъртата година от учението ми за ветеринар срещнах едно момче, което също учеше ветеринарна медицина. Влюбихме се и след като беше одобрен от родителите ми и Господин Пух се оженихме. Имахме доста общо, но нещото, което успя да ни свърже най-силно, беше любовта ни към котките.

 И сега, докато пиша този разказ, аз съм омъжена ветеринарка с куп котенца вкъщи, тъй като Гоподин Пух също успя да срещна голямата си любов, а това беше именно котката на моят съпруг.

 Това беше моята история с моята черна котка, която успя да повлияе на живота ми доста пъти и да ме дресира по правилния начин.