Спас - Ралица Венцеславова Станкова

Напоследък нервите ми не издържаха. Сякаш бях на ръба на силите си. Уж здрав и прав, ходя, работя, дори спортувам от време на време. Усещах в себе си, все едно нещо ще се счупи всеки миг. Някаква невидима нишка поддържаше цялата сложна машина – моето тяло и чувството беше, като че тази струна е опъната до краен предел и всеки момент ще се скъса.

Ден първи: Зъррр! Будилникът иззвъня, настойчиво и безкомпромисно. Бързо натиснах бутона за изключване. Жената ми обърна гръб с идеално заучен рефлекс. Жестът и беше нейният мълчалив протест срещу тази моя прищявка – във време на високи технологии да използвам добрия стар шумен  будилник.

Излизах рано за работа, пръв , преди жената и децата. С годините си изградих навика да бъда почти безшумен в цялата си сутрешна подготовка. Всичко приключваше за 20-30 минути с термочаша, заредена с кафе в едната ми ръка и безшумно затваряне на входната врата на апартамента с другата. И тази сутрин беше,както всяка друга. Излязох от входната врата на блока и се насочих към колата, паркирана на близкия паркинг. Знаех точното място, на което ме чакаше вярното ми, старо, синьо рено. Дори не поглеждах към него, вглъбен в мислите си, ускорявайки ход, подтикнат от хладния полъх на есента. Когато наближих колата, обаче, видях нещо необичайно. На капака на реното се беше настанила удобно котка, блажено спейки, свита на кълбо. Усетила присъствието ми , бавно отвори зелените си очи и се взря в мен. Като че ми казваше „ Здравей, отдавна те  чакам!“. Гледаше ме спокойно и уверено, докато лежерно протягаше последователно предните си лапи, целия гръбнак, задните лапи и накрая седна. Зарадвах се на гледката на гъвкавото и тяло. Беше добре охранен и много чист мъжки котарак, с блестяща козина от черни  и бели петна  във всякакви причудливи форми. Точно  по средата на челцето имаше голямо бяло петно, но най –впечатляващи бяха  големите изумрудени очи, които усмихнато се взираха в мен. Беглите светлинки на изгряващото есенно слънце се заиграваха със светлозелените точици на зениците и създаваха у мен усещането, че тази непозната котка се радва да ме види, като стар приятел, който ненадейно се връща отново в живота ти. Погалих мекото му гръбче, забравил , че бързам да потегля за работа, за да избегна натоварения трафик. Отговори ми с едно нежно „ мъррр- мяу“.  Продължих да галя, като в транс това прекрасно  създание и да се наслаждавам на всяка извивка на малкото, съвършено телце. Това , което най-много ме привличаше, беше безспорното удоволствие, което личеше, че изпитва котаракът от всяко мое движение. Без да се усетя започнах да шептя гальовни думи, удвоявайки неговата наслада. Споделяхме взаимно общото единение с мига и аз, напълно изключил мислите за работа, изпаднах в безвремието на настоящето.  Меката топлина на малкото същество ми даваше усещането за нещо уютно и познато, което съм изпитал в миналото, но отдавна съм забравил. Усещането за безусловна любов, което новороденото изпитва в прегръдката на майка си. Мигът над всичко и всичко в един, единствен миг.

Протяжен вой на полицейска сирена се разнесе от  близкия булевард. Мозъкът ми бавно отчете звука. Сепнато се огледах, погледнах часовника на лявата си ръка. Боже, изминали бяха повече от десет минути, откакто срещнах новия си приятел. Почувствах се гузен за изживяното отклонение от стриктното ежедневие. Най-вероятно щях да закъснея за работа и докато шофирам трябваше да мисля как да се оправдая пред шефа. Котаракът продължаваше да седи върху капака на колата и бавно облизваше предната си лапа,  сякаш нямаше никакво намерение да слезе оттам. Грабнах го и внимателно го поставих на тротоара. Докато правех двете крачки до шофьорската врата, той отново изникна на капака. Започнах изнервено да псъткам и шъткам, да размахвам ръце , сякаш възнамерявам да го ударя. Понечих отново да го взема, но той ме погледна в очите и след едно нежно и кратко „мяу“ , скочи на земята и изчезна сред паркираните коли. Облекчен,  седейки  в колата, погледнах часовника на таблото пред мен – трябваше да наваксам 13 минути закъснение. Стигнах точно навреме в офиса. Късно вечерта, вече заспивайки, с последните проблясъци на съзнанието си, видях две измрудено зелени очи, които настойчиво се взираха в мен.

Ден втори:  Отворих очи някак припряно, подканен от стария ми приятел, будилника. Оправих се набързо и слязох пред входа 10 минути по-рано от обичайното. Отдалеч се завзирах в реното. Не се учудих на черно-бялото кълбо върху капака.“ Мъррр-мяу“ и двете големи очи отново ме погледнаха приятелски. Паникьосах се, не желаех да се поддавам на вчерашното изкушение и да изгубя време, омагьосан от това същество.  Изтичах до близката бакалия и след две минутки се опитвах да изкуша котето с наденица в ръка. Той погледна равнодушно храната и продължи да се взира в мен с огромни, спокойни очи. Това беше първи неуспешен опит. Позволи ми да го сваля на тротоара и този път с един скок се озовах на шофьорското място. Успях да запаля двигателя.

-          Ха-ха , надхитрих те! – креснах гласно сам на себе си, но в същото време след едно светкавично движение изумрудените очи се взряха в мен през предното стъкло на колата. Всичко от вчера се повтори. Ядосах се. Изскочих от колата и започнах ожесточено да махам с ръце пред изострените черни мустачки и издадената напред муцунка, която като че ли очакваше целувка.

-          Махай се вече! Къш,къш, къш! Писи, писи, слез от колата...защо си такова инатливо.....такова спокойно ....същество.

Гневът се изпари яко дим. Не остана и следа. Помислих си : „ Нали излязох по-рано. Три минути мога да отделя. Няма дори да закъснея“.  Приближих се вече напълно умиротворен към животното, което дори за миг не промени спокойното си изражение и приветлива осанка. Имаше нещо магично в това , как тази космата топка докосваше сякаш самата ми душа. Мигновено започна да извива телце, така че се отъркваше нежно, където можеше да ме достигне, като в същото време мъркаше и удоволствието за него беше по-голямо и от моето. Загледах се в него. Имаше бели лапи, все едно е обут в чорапчета, бели връхчета на ушичките и едно бяло петно на черната опашка. Не разбирах какво става с мен в тези моменти на слабост. Никога не бях изпитвал такова спокойствие през целия си живот. Тежината притиснала тялото ми към земята изчезваше и лекотата ме водеше към поток от радост, който беше някъде дълбоко в мен. Изумен наблюдавах в тишина прекрасното създание загубил връзка с действителността . Изведнъж гъвкавото телце се изви , като че ли изплашено от нещо, потъмнелите очи се взряха в мен и се чу едно ужасяващо, протяжно Мяууу! Звукът ме плясна в лицето  и докато се огледам него вече го нямаше. Тръснах глава, погледнах часовника, отново съм на ръба на закъснението, а и имам толкова работа за днес. Не знам дали ще  приключа дори без обедна почивка и 1 час извънреден, естествено неплатен. Тоя светофар , защо се бави толкова.... и така продължи целият ми ден в обичайната инерция. Докато пиех кафе в 5 часа и палех вече 3 та цигара за тази 15-минутна почивка, някъде отдалеч в главата ми изплува котешка муцунка и пронизителен стон. Прибрах се почти навреме вкъщи напълно изцеден и не много доволен, остана още много работа недовършена за утре. На вечеря образът така ме завладя, че реших да споделя сутрешните си преживелици със семейството ми.

-          Имам сутрешен проблем, може да се каже котешки. Вече втора сутрин не мога да се кача на колата от едно нахално коте, което се вре в ръцете ми и буквално не ме пуска да се вляза в колата.

-          О, тате! – изписука 6-годишната ми дъщеря Сиси.

-          То те е избрало за стопанин. Котките така правят, те си избират при кого да живеят, насила не става. Утре ще дойда с теб и ще си го приберем, нали? – погледна мило към майка си.

Мила се засмя от сърце. Иронични искрици светнаха  в лазурните и очи.

-          И как така голям мъж като теб не може да се справи с едно коте? Май наистина се нуждаеш от помощ.

-          Ти не разбираш, той сякаш иска нещо да ми каже. Не мога да го обясня напълно.- леко се изчервих от нелепостта на думите си.

-          Мамо, може ли да стане наше коте?- настоя Сиси.

-          Сиси, обсъждали сме го. Не сме в състояние с татко ти  да поемем и домашен любимец. Когато ни се отвори такава възможност , ще го направим.

Само синът ми Виктор не спря да играе с новия си робот и според мен дори не разбра за какво говорим, така се беше улисал. Както и да е , десертът изтри разговора от масата и не се наложи повече да бъда осмиван за проявената слабост.

Ден трети: Днес се оправих дори по-бързо от вчера със сутрешните задължения. Бих казал , че се мобилизирах някак си от идеята за черно-белия ми приятел отвън. Иначе почти ми беше невъзможно да стана от умора. Добре, че беше будилника. Никога не бих чул обикновена телефонна аларма. Имах ужасяваща нужда от продължителен сън и почивка. Изгоних тази несъстоятелна мисъл от съзнанието си. Разбира се, че няма как да стане това с почивката. Забързах към колата. Вече не беше светло сутрин и не можех да видя отдалеч реното. Като доближих, обаче , видях че моят приятел отново е тук. Днес не искаше да го галя. Обикаляше нервно в кръг около автомобила. Не се мушна между краката ми, а само ме погледна с големите си очи, измяука протяжно и продължи да обикаля около мен. Опитах да го прилаская , но той се отдръпна и застана пред вратата на колата сякаш твърдо решен да не ми позволи да се кача. Следващите няколко минути това космато нещо направо ме докара до лудост. Не можех да се справя, все пак не исках да нараня животното , макар и да не разбирах какво го е прихванало. Трябва да опитам пак с храна. Понечих да тръгна към магазинчето наблизо, но нещо остро прободе гърдите ми, трудно поех въздух на тласъци, ръцете ми бързо изтръпнаха , безполезните ми крака се огънаха и паднах в черна бездна.

Ден четвърти:  Светлина се процеждаше през нещо като мрежест прозорец. Бавно идвах в съзнание и с мъка отворих очи. Светлината удари ретините ми и сякаш игли  прободоха очите. Около мен писукаха разни уреди и жици опасваха тялото ми. Не можех да мръдна дори пръста си. Не усещах нищо, не знаех докъде се простирам, нито една от частите ми не работеше. Всички вътрешни системи бяха на минимален режим на работа. Осъзнах , че съм  в болница. Нямаше никого в стаята. За момент не знаех дори кой съм. Странно усещане, в което има някакъв покой. Дойде сестра и се зарадва, че съм буден.

-          Здравейте, котешкият случай. Доста ни поизплашихте. Преживяхте инфаркт. Млад сте за инфаркт, само на 38. Трябва повече да се грижите за себе си.Да повикам ли жена ви, отдавна чака да се събудите?

Кимнах с глава, не можех да говоря. След минута влезе Мила. Въпреки, че се усмихна не можеше да скрие безсънната умора и линиите от сълзи по лицето. Приседна до леглото.Много леко докосна бузата ми с устни. Зарадвах се, че усетих тази целувка. Не бих искал да пропусна нито миг от живота си с това момиче, особено след това, което ми се случи. Тя започна плахо да говори, като на малко дете.

-          Добре ли си? Щом отвори очи, това е най-голямата стъпка засега. Така казаха лекарите. Изминаха близо 24 часа от инфаркта и се притесних , че не се събуждаш. Явно си имал нужда да се изключиш за по-дълго време. Което означава, че сега си като напълно нов. Рестартиран или реставриран, ти си избери.

Опитваше се да звучи бодро. Аз пък пробвах да вдигна лявата си ръка. Не я усещах изобщо. Добре , че дясната поне беше наред.

-          Обездвижена е за момента, също може да не успееш да говориш първоначално, но прогнозите са много добри. Възстановяването ще бъде на 100% при теб, защото си млад. Слушай, знаеш ли какво точно се е случило. Много интересна история.Всички от персонала на болницата само за това говорят. Паднал си в несвяст пред колата. Лекарите казаха, че е било неизбежно да се случи и добре, че не си шофирал по това време. Но по-интересното е , че си спасен от твоят мъркащ приятел, точно така. За него точно ми разказа предната вечер. Било е много рано. Не е имало никакви хора все още наоколо. Собственикът на магазинчето отпред на паркинга е чул пронизителен котешки вопъл и е излязъл да види какво става. Щом се е показал на вратата, котаракът е започнал да мяука неистово и така човекът те е видял и извикал линейка. Разказа, че котаракът е стоял на капака на колата докато не са те прибрали в линейката. Историята, обаче, не свършва дотук. Лекарят каза, че състоянието ти е било тежко  и е трябвало бързо да се вземат мерки, до 10 минути, за да няма трайни последствия. И познай кой ги е взел. Ами пак котаракът. Цялата ти лява ръка е изпохапана и изподрана на пръстите и леко на китката. Благодарение на това е изтекла малко кръв и е намаляло налягането над сърцето. Така на практика, според лекуващите тук, си спасен от котарака. Такъв случай досега не са имали. Всички много ти се радват.

Гледах учуден лицето на Мира. Значи затова е било всичко. Искал е да ми подскаже, да ме предпази. Този котарак се е появил в живота ми с едната едничка цел да ми помогне, а аз не го разбрах. Не бих повярвал на такава история ако не бях пряк участник в нея. Заля ме вълна от благодарност към това същество или силата, която го беше пратила към мен. Почувствах се бодро решен да се възстановя възможно най-бързо. Длъжен бях.

След около 2 седмици можех да говоря що годе разбираемо, да движа лявата ръка макар и ограничено. Имах малък проблем и с левия крак и вестибуларния апарат, но сърдечните показатели бяха много добри. Пуснаха ме да се прибера у дома и да продължа с рехабилитацията. Продължи още месец и се възстанових на 80% с възмоност да се върна на работа, както пишише в експертното решение.

От момента , в който пристъпих прага на дома си започнах да мисля непрекъснато за котарака , който ми спаси живота. Гледах към реното от прозореца с надеждата да го видя на капака, уговорих децата, жената и няколко по-близки съседа да следят района. Направих пълно описание и го разлепих наоколо с надпис „Търси се загубен котарак“. Никакъв резултат. Мислено благодарих на Бог за появата на животното в живота ми и се примирих, че няма да го видя повече. Каква беше изненадата ми, когато десетина дни след прибирането ми от болницата Сиси просто изцвърча неистово на входната врата и настана суматоха, която ме накара да отворя и проверя какво се случва. Тъкмо се прибираха с Мила и Виктор.

-          Тати, тати, виж, той се е върнал при теб.

Очите и искряха от чиста радост, подскачаше и ме прегръщаше. Едва успях да погледна мястото, където сочеше. Точно до входната врата на апартамента спокойно седнал и втренчил изумрудените си очи, ме поздрави с едно лежерно „мяу“ моят котарак-спасител. Докато се окопитя той се промъкна през отворената врата и се настани на дивана в хола. В следващите мигове не чувах и виждах нищо друго освен него, отнесен отново в онова блажено състояние, до което само той можеше да ме отведе. Когато се събудих от транса , нещата вкъщи се бяха успокоили, явно всички се бяха съобразили с моето състояние и се занимаваха с ежедневните неща, оставили ми време насаме с котарака. След това , обаче, настана наново суматоха, останалите се заеха да го галят, хранят, гушкат и май забравихме дори за вечерята. Нямаше съмнение , че беше радушно приет за нов член от семейството. Мила веднага отскочи до зоомагазина, за да вземе всичко необходимо за една  котка домашен любимец. Сиси се появи облечена в рокля с вълшебна пръчка в ръка и докосвайки котарака по главата, издекламира напълно сериозно:

-          От този ден нататък ти ще носиш името Спас, съкратено от Спасител. Аз съм твоя кръстница-закрилница и ще бдя над теб.

И така Спас стана част от семейството, като даряваше с блажени моменти всички членове , но с особено внимание към мен. Когато вечер се прибирах, още от вратата ми показваше дали правилно е протекъл денят ми. Научих неговите реакции от първа ръка и когато нещо бях съгрешил, като например да изпуша половин цигара с някой колега, веднага се завърташе и отиваше да дарява с ласките си Сиси или друг член от семейството. За осем месеца след инфаркта смених работата си с по-спокойна, не оставах извънредно и не носех работа вкъщи, напълно отказах цигарите и алкохола, започнах да спортувам три пъти седмично според възможностите си, всеки уикенд с хубаво време излизахме с децата и Мира  в парка,на  планина, на село, общо взето след природата, отдавайки се на игри и отмора, разбира се с участието на Спас.

За пръв път Спас изчезна точно осем месеца след инфаркта ми. Просто един ден се прибрахме и него го нямаше вкъщи. Единият от прозорците стоеше отворен постоянно и явно оттам се беше измъкнал. Отново почна суматоха по разпитване на съседи, разлепяне на обяви и обикаляне на квартала. Аз, Мира и Виктор бяхме много разстроени, само Сиси стоеше някак спокойно на фона на хаоса. Една вечер просто се сви в скута ми и  каза:

-          Тати , не се травожи толкова за Спас. Той е на добро място, където помага на друго семейство в нужда.

-          А ти откъде знаеш миличка? Защо така мислиш?

-          Ами той ми каза.

Погледнах недоумяващо и тя смеейки се допълни.

-          Разбира се , че не ми го е казал с човешки език. Просто един ден преди да си тръгне го сънувах и в съня той ми каза , че трябва да помогне на друг човек в нужда. Ние вече сме добре , но от време на време ще идва да ни наглежда.

След цялата преживяна история със Спас, вече не отдавах подобни приказки на детинското въображение. Всички у дома приехме съня на Сиси за чиста истина и спряхме да се тревожим.

През следващите години Спас спази обещанието си и ни навестяваще в тежки за семейството моменти. Остана при нас шест месеца, когато Мира загуби родителите си един след друг за няколко седмици. Явно бяха от онези души, които не можеха да са разделени в различни светове. Всяка нощ Спас се сгушваше и спеше близо до сърцето на Мира, докато и последната капчица тъга не се изпари от него. Тъгата не успя да се превърне в депресия. Появи се също и когато Виктор си счупи ръката с редица операции и усложнения. Беше до него през дните, в които не трябваше да  излиза от вкъщи, за да не причини инфекции или разместване на костите. Всяка нощ спеше в неговото легло, докато ръката не се възстанови напълно, а Виктор започна да се усмихва ведро, забравил за всички негативни болнични преживявания. Появи се за няколко седмици, когато Сиси трябваше да пази леглото, заради усложнение след прекаран бронхит и съмнения за увреда в белите дробове.

Семейството ми е добре и Спас не е с нас сега. Всички ние нямаме капчица съмнение, че помага на друго семейство или хора, когато го няма вкъщи . Липсват ми специалните моменти на блаженство, прекарани с него. Но от друга страна, той ме научи как да създавам такива моменти непрекъснато около себе си независимо какво правя и с къде се намирам. Вече не се тревожа и ядосвам излишно за неща, над които нямам контрол, нито пък за допуснатите грешки. И знам, че ако ме сполети беда Спас отново ще бъде до мен, за да ме върне в правия път.