Изповед пред безсмъртния котешки дух - Марта Радева

     Този път няма да измислям. Няма да хленча. Няма да се оправдавам. Ще разкажа всичко както си беше…

                                                 ***

-         Ако не бяхме приятели, щяхте да сте идеалните ми клиенти. Всяка седмица идвате при мене, плащате ми. Но не разбирате ли, че всички тия инжекции имат временен ефект? – каза Тони. После помълча, загледан встрани, с обичайния си маниер – сякаш се отрязваше от кадъра, в който бе вкаран. И като ме погледна косо, добави:

-         Предлагам евтаназия.

Не се изненадах. Но тази дума завъртя във вихрушка всичките ни дни, месеци, години и вини, откакто имахме Финката. Тя скочи на рамото ми през онази мека есен, когато Джули береше душа, и не слезе оттам, докато не я внесох вкъщи. Сякаш самото то – кроткото ни, сивичко, отиващо си твърде рано и без потомство коте – я повика с последните силички на смирената си душица. Само час преди да се пресели във вечността. А може би безсмъртният котешки Дух ни я изпрати: дали за утеха; дали за наказание; дали за изпитание. Възмездие, че се бяхме предоверили на котешките антибебе хапчета, които ни отнеха Джули едва навършила седем години. Някъде бях прочела, че за разлика от нас, хората, животните имат не индивидуален, а колективен дух. И той е много по-мъдър и справедлив от нашите индивидуални човешки духове, потискани от вездесъщото ни его. Този именно дух бди над невинните души, въплътени в телата на четириногите ни по-малки братя.

          Трудно свикнахме с трицветната кокетна Фини, с капризите и резките промени в настроенията ѝ, които понякога оставяха кървави следи по ръцете ни. Но бяхме решили този път да не спираме любовните пориви на шарената красавица, която толкова дръзко и настойчиво нахлу в живота ни в онзи октомврийски ден. Веднъж на разсъмване видях в съня си петте котенца, които двегодишната вече Финка роди: бяло, оранжево, черничко с бяло коремче, а също и две шарени – като нея. Най-много ме изненада абсолютното съвпадение на сънуваното недоразвито същество и последното – почти ембрионче, което ѝ помогнах да роди заедно с плацентата. Имах чувството обаче, че част от мене е акуширала и преди да се събудя: при раждането на здравите и красиви пет малки топчици. Фини беше грижовна и обичлива майка. Но когато веднъж ни върнаха наскоро подареното нейно коте – докато му намерим нов дом – тя му съскаше и го нападаше, гледаше вече на него не като на чедо, а като на съперник за нашата любов.

        На следващата година още веднъж трябваше да търсим стопани за котетата на Финката. А после… и този път също, въпреки желанието си, се принудих да успокоявам болезнените пориви на домашната ни котка с хапчета, като се самозалъгвах, че ѝ давам минимални количества. И вероятно точно тези лекарства  бяха причината за това, че около тринайсет години, след като Фини ни намери, се наложи да претърпи операция, след която вече не се възстанови. Тръгваше си бавно и мъчително, с явно нежелание, от нас…

        Сега Тони, лекарят на нашата котка, мълчеше, присвил в очакване тъжните си кафяви очи, странно контрастиращи със скептичната лека усмивка, която обикновено разтягаше устните му. Взех си довиждане, без да му отговоря нищо, сякаш изобщо не съм чула думата „евтаназия“. Докато връщах обратно вкъщи болното, изтощено и отслабнало създание, притихнало в чантата върху колелото ми, си мислех само, че не искам да добавям нови вини към вече непоправимите стари. Но истината беше друга. Нямах твърдостта, която би ми позволила да пожелая бързата смърт на свой близък: колкото и мъчителни да са опитите му да се задържи в живота.

     Завъртяха се отново в обратен ход в мислите ми месеците и годините, в които вкъщи за котката се купуваше и готвеше най-крехкото пилешко месо – в нашия скромен дом на учители вегетарианци. Поне веднъж седмично ѝ варяхме яйце, режехме ѝ парченца от ябълките, които похапвахме, а в дните, когато нямаше никой у дома, ѝ оставяхме по цяла зелка – да си замезва. Финката ядеше зеле като заек, а всеки път, когато разхапвах ябълка, започваше да мяука отчаяно, за да ми напомни, че трябва да дам и на нея. „Не съм виждала друго животно така да се подмазва на стопаните си вегетарианци!“ – се шегуваше брат ми.

        Спомнях си как, когато котката ни изчезваше, цялото семейство обикаляше съседните входове, с настойчиви викове: „Фини! Фини!“. Надничахме под спрелите коли и дори крадешком поглеждахме към уличното платно, по което денонощно прелитат коли. И когато я откриехме, трепереща и скрита в някое потайно кътче, тя обикновено изиграваше все една и съща роля: втурваше се да бяга от нас до този момент, в който ни измореше. Чак тогава ни оставяше да я поемем в благодарните си ръце.

        Да, в очите на нашата котка ние със сигурност бяхме нейните хора. Нейната вярна свита, която тя спокойно и величествено – като принцеса от трона си –  обичаше да наблюдава от телевизора, където лягаше винаги щом напълнеше добре коремчето си. И след като получеше ласките, за които жадуваше пухкавата ѝ козинка.

         Финката, разбира се, не беше цвете за мирисане. Враждуваше с децата ни, отнемащи част от вниманието и обожанието, което ѝ дължахме. Често опитвах острите ѝ нокти, ако, забързана сутрин за работа или уморена вечер, я отминех без милувка. И не беше изключение един или друг от нас да се възмути до дъното на душата си от нейното нахалство. След като проходи първото детенце на междувременно порасналия ни син,  то веднага започна да получава рани от панически отбраняващата се срещу несигурните му стъпчици котка. Но никой не постави под съмнение мястото ѝ в дома ни. Нали, в края на краищата, не ние, а тя бе стопанката на къщата…

        И сега, докато на дръжката на колелото ми се полюшваше малката тъмносиня пътническа чанта с временно съвзелото се след инжекцията коте, аз вече знаех, че и този път то (а не ние) ще реши кога и как да се разделим. През следващите няколко месеца продължих да ѝ купувам и да ѝ варя най-крехкото пилешко месо, нежно да я премествам от дивана до тоалетната ѝ с аромат на бебешка пудра. И покорно да почиствам килима, пода, постелките, когато не успявахме навреме да стигнем до там. Накратко, гледахме я така, както бихме се грижили за свой възрастен роднина, болен, безпомощен, но безкрайно свиден…

        Измъчената Финка ни гледаше с тъжните си доверчиви очи, в които все повече и повече започваше като че ли да личи нещо човешко. Но не обичайното лекомислено превъзходство на двукраките над безсловесните им събратя. А мъдрото усещане за неизбежна, всеопрощаваща обреченост на много възрастна жена. Каквато Финката беше, ако всяка година от живота ѝ отговаряше на седем човешки. И тя не само гледаше като човек. Понякога ясно долавях сред звуците, които издаваше, „А-а-ах!“, а не „Мяу!“. И все пак месец след месец – беше минала близо година от операцията, котката, при която живеехме, се крепеше. Всяка седмица редуваше двудневен или тридневен строг пост, дори без вода, с изненадващ, ненаситен апетит. „Тя е истински сървайвър!“ – казваше учудено една моя приятелка.

        И ето че един пролетен ден нашата красива Фини се изправи на крака и обиколи дома ни. Поиска да влезе във всяка стая, дори се позадържа в банята и излезе на терасата. „Чудото на любовта се случи!“ – помислих си с надежда. На другата сутрин сама отиде до водичката си, а аз ѝ сипах пилешкото бульонче в чинийката, похвалих я и заминах на работа. Когато се прибрах следобед, намерих безжизненото телце на нашата стопанка, проснато между водата и храната. Разбрах, че предния ден е събрала сили не за живот, а за да се прости с дома си. В отворените ѝ очи прочетох всеопрощаваща любов. С мъката и с чувството ми за вина се бореше благодарността, че тази забележителна котка избра именно нас и ни търпя цели тринайсет години.

 

                                               ***

        Шест  месеца изминаха оттогава. Често нещо беличко се мярва зад остъклената врата на дневната ни или пък ушите ни долавят някакво призрачно мяукане. И още не можем да повярваме, че щом се приберем вкъщи, няма да се погали в краката ни едно пухкаво, безкрайно обичащо ни и доверчиво, макар и своенравно създание.

        Срещала съм сентенцията, че къща без котка не е дом. Но не мога все още да се реша да прибера някое разплакано улично коте. Не заради болката, която сигурно отново ще преживеем накрая. А защото очаквам точно нашата Финка  - от невидимия свят – да ни изпрати нова стопанка на дома, в който ни остави…

        Тогава, когато го реши  безсмъртният котешки Дух.