Когато котките лекуват самотата - Антонина Миткова

Oтново беше неделя. Денят, в който Марта имаше възможност да види дъщеря си от прозореца на скайпа. Вече десет години откак Нора замина за Франция с широка усмивка и огромен куфар, пълен с мечти.

Старата жена взе лаптопа в скута си и се отпусна  на дивана в очакване да види малко радост. Вместо позвъняване обаче тя получи само съобщение.

„Маме, имам много работа по издаването на книгата. Ще ти звънна направо другата седмица. Нали не се сърдиш? Надявам се  си добре! Хайде, пази се!“

От очите на Марта се стекоха сълзи. „Всичко е наред, миличка!“ успя да напише майката. И все си повтаряше, че трябва да се радва за нея – щом детето ѝ е щастливо, значи тя няма право да показва своята самотност.

Вдовица и с дъщеря, отлетяла от дома, тя умееше да бъде сама. Лятото се занимаваше с градината – поливаше цветя, прекопаваше лехите със зеленчуци и правеше зимнини. Зимата пък, когато навън беше студено и единствената ѝ задача беше да поддържа огъня в печката, тя се сгушваше в любимия си диван и плетеше терлички, шалове и шапки за бъдещите внуци. Понякога нищо не ѝ спореше и в такива мигове самотата я приспиваше самоцелно като топло, вълнено одеяло.

Една есенна заран всичко се промени. На вратата на къщата ѝ се появи голяма черна котка с красиви зелени очи. Застана на прозореца и започна да мяука, докато Марта не излезе с голяма купичка мляко.

-О, колко си красива! И си бременна! Имаш ли си собственик, или си бездомна? Дано си бездомна, ще е огромна радост за мен да си имам животинче, за което ще се грижа. Детенце хубаво си ми ти.

Разбрала думите ѝ, котката започна да идва всеки ден, а накрая просто престана да си тръгва. Марта я хранеше, радваше ѝ се, играеше с нея. Нарече я Лара. Нейната втора дъщеря и нейното разведряване в заспалите, есенни дъждове. Котката пропъждаше апатията. Не, в нейно присъствие възрастната дама не можеше да си позволи да унива. Депресията беше изпукала заедно с дървата в камината. А и как иначе? Не може, детето очаква рожби! Една домакиня и майка трябва да е отдадена, грижовна.

-Да, миличка. Харесва ти при мен. Този дом вече е и твой. Колко приятно. Да имам с кого да си говоря. Ще обсъждаме всичко с тебе, искаш ли? Да, какво си намерила? С това кълбо плетях чорапки на внуците. Но те още не са се родили. Имам си и друга дъщеря. Тя живее далеко, чак в Париж. Чувала ли си за Париж, ти? Къде ти! Та ти познаваш само улуците на моята къща. И на още няколко наоколо. Мила, да се пазиш. Ти се беше скитала преди да ме намериш. Преди да заживееш с мен. Така ми даваш сили, осмисляш часовете ми. Изтриваш самотата. Все едно аз живея при тебе. Какво бих правила без теб, милата ми! Детенце мъничко, черно…  

Дойде най-после разговорът с Нора. На екрана се появи младо, красиво момиче.

-Здравей. – каза майката, отнесена без да добави „миличка“.

-Здравей, мамо! – каза красивото момиче отсреща. – Как я караш?

- Добре. Имам си вече една котка тук и с нея я караме страхотно.

- Мамо, трябва да ти кажа нещо...

- Кажи. – рече отнесено.

- С Жорж няма да можем да дойдем за Коледа, съжалявам... ще е за следващата, нали не се сърдиш?

Очите на Марта този път останаха сухи, разсеяни, тя само стисна устни, усмихна се и каза:

-Всичко е наред! Разбирам. Ти си зает човек. С Лара ще прекараме чудесна Коледа!

-Радвам се, че не те натъжих, майко! Трябва да затварям, обичам те! Ще се чуем другата неделя!

Марта изпита особено облекчение като остави компютъра  настрани. Нямаше търпение да провери къде е котето, дали си играе с нещо, има ли нужда от храна. Да, тя живееше при котката, можеше да я усети: близостта, ласката, мъркането, признателността. Взаимната полза от обич.

-Добре, че си ти Ларенце, добре, че поне ти дъще не напусна дома.

            Но колко ли покорна и кротка можеше да бъде една черна своенравница, която вече беше напуснала нечий дом? Трудно беше наистина да се надникне зад тези непримирими зелени копчета, бучнати на черния плюш. А Марта беше твърде наивна в душевната си заслепеност, за да измери трезво летливия характер на връзката им.

            На Бъдни вечер домакинята се улиса в приготвянето на нечетния брой ястия. Нареди трапезата. Запали свещ върху питата и чак тогава имаше време да се огледа за Лара. Те дъщерите-котки понякога така се скриват в долапа, в скрина… Повика я, сетне я потърси. Но дъщеря ѝ не идваше. Нямаше ги големите зелени очи, нито в долапа, нито в скрина. Бедна Лара! Защо? Защо си тръгна по същия лекомислен начин, по който дойде?

 

Вече три дни една черна котка с големи, зелени очи стоеше на прозореца на къщата на Георги и мяукаше. Той реши да я нахрани, но тя подмина храната и продължи да мяука.

-Вода ли искаш? Какво да те правя? Дай ми някакъв знак!

Котката скочи и тръгна бавно, сякаш искаше да я последват. Георги облече палтото си и тръгна след нея, а тя го отведе до голяма къща с открехната врата.

-Тук ли живееш?- каза си Георги.

Котката го въведе навътре. Удари го тежка миризма на мърша. Когато влезе в една от стаите мъжът мигом разбра  – жена на около шестдесет години. Сега  се досети защо котката го беше повикала.

 

Няколко часа по-късно на летището в София кацна самолетът от Париж. Една от пътничките – красива и млада жена бързаше да се прибере в родния си дом, за да съобщи на майка си, че ще става баба. Това беше нейният закъснял коледен подарък.