Девет живота - Стефан Георгиев

  Вдигнах очи от лаптопа, за да се насладя на котешката походка на жената, която влизаше в кабинета ми. Беше на около двайсет и пет години, стройна, с дълга руса коса и сини очи. Само лицето й не отговаряше на критериите за красота, налагани от медиите, не че бе грозно, съвсем не, просто бе с кръгла форма и изглеждаше някак…странно. Докато посочвах стола пред себе си, се зачудих какво толкова особено има във физиономията на жената.

  Тя се усмихна чаровно и седна.

  – Благодаря, че ме приехте веднага. Дочух, че сте кадърен психиатър, затова се обръщам към вас. 

   Мнозина от гилдията ме уважават. Практикувам едва от няколко години, но вече разполагам с частен кабинет и изкарвам добри пари.

  Жената скри насилената си усмивка и лицето й веднага придоби тъжно изражение.

  – С какво мога да ви помогна? – попитах и се отпуснах в кожения стол.

  Жената присви замислено очи, като че ли се чудеше откъде да започне. Пое си дълбоко въздух и тихичко прошепна:

  – Проблемът е, че съм котка, доктор Тошев. – Изгледа ме изпитателно, сякаш реакцията ми спрямо това абсурдно твърдение бе много важна за нея. Разбира се запазих самообладание. Бях си имал работа с двама наполеоновци, Сталин и дори Архимед, така че подобно нещо не можеше да ме смути. 

  – В какъв смисъл котка?

  – О, просто в предишните си животи винаги съм била котка.

  – И смятате, че щом в предишните си животи сте били котка, и сега сте котка?

  – Общо взето…да. Може да се каже, да.

  Замълчах, чудейки се в каква посока да насоча разговора. Жената прихна да се е смее.

  – Е, определено не ям мишки и нямам мустаци. Ха-ха.

  – Лично на мен ми приличате на човек.

  – Ясно, ясно докторе, вие май ме разбрахте буквално. Исках да кажа, че цялата ми същност и душата ми са котешки. – Тя се нацупи, загледа ме с големите си сини очи и за секунда ми се стори, че зениците й не са съвсем кръгли, а леко сплеснати по вертикала.

  – Значи…вашият проблем е от котешко естество, така ли?

  – Много сте прозорлив, докторе.

  – Разкажете, моля.

  – Загубих седем от животите си, остават ми само още два.

  Положих сериозни усилия, за да не се разсмя. Имах чувството, че тази очарователна дама се шегува с мен. Но ми бе забавно да продължа играта. 

  – Трябва да сте поемали доста рискове, щом за краткото си съществувание сте успели да загубите цели седем живота.

  – Аз съм на трийсет и две, докторе, не съм първа младост.

  – Как загубихте първите си седем живота? – попитах делово.

  – Когато бях малка, се удавих в един напоителен канал.

  – Явно удавянето не е било фатално.

  – От водата ме извади един овчар. Но това не променя факта…

  – Разбирам. Продължавайте.

  – След това се задавих с рибена кост. Лекарите казаха, че по чудо съм оцеляла. После, когато бях на дванайсет, ме блъсна кола. – Жената прокара длан през косата си, за да покаже белега в горната част на челото. – На седемнайсетгодишна възраст паднах от един дъб, от десет метра височина. Спаси ме отличната ми вертикална ориентация. Но лежах цели три месеца в  болница, защото краката ми бяха натрошени. А по време на езда паднах на врата си и…бях в кома повече от месец.

  – Явно сте водели доста активен живот.

  – Винаги съм знаела, че ще ми се разминава, докато един ден… животите ми просто не свършат.

  – Проявявали сте безразсъдство?

  – Да, точно така.

  – Били сте убедена, че имате девет живота.

  – И сега съм убедена в това… защото съм котка. Много пъти са ме хапали кучета, може би се досещате защо. Преди пет години пчела ме ужили по езика, а аз съм алергична…

  – Ясно. Седмия си живот как загубихте?

  – Добър сте по математика, докторе.

  – Да, умея да броя.

  Младата жена се изкиска, след което издаде звук, наподобяващ предене.

  – Бившето ми гадже ме наръга с нож, от ревност. Ето. – Тя повдигна блузата си и показа грозен белег в долната част на коремната област. – Оцелях, въпреки че линейката дойде чак след два часа.

  – Все пак ви остават още цели два живота. Ние простосмъртните бихме се радвали, ако…

  – Оценявам чувството ви за хумор, но на мен хич не ми е до шегички. Чувствам се ужасно, непрекъснато мисля за приближаващата смърт. Смятам че съм в депресия, затова потърсих помощ, докторе.

  Зададох на пациентката десетки въпроси и в крайна сметка се убедих, че тя е депресирана. Предписах й лекарства и й заръчах да прекарва повече време сред природата.

  – Кажете ми името си, за да го впиша в рецептата.

  – Сия Амска.

  – Интересна фамилия.

  – Дядо ми е руснак, дошъл е в България от малкия руски град Амск.

  – Много интересно.

  На излизане, докато й отварях вратата, Сия небрежно ме отърка с рамо. Немигащите й сини очи ме фиксираха настоятелно.

  – Трябва да дойдете на контролен преглед след месец.

  – Дори по-рано ще дойда – каза и се понесе по коридора. 

  Сия се появи след седмица, каза че се чувства много по-добре и вече рядко мисли за смъртта.

  – Много се радвам – отвърнах.

  – Какво ще кажете да отидем на ресторант след работа?

  – Ами… не мисля, че…

  – Професионалната ви етика не позволява, така ли?

  – Нещо такова.

  – Не бъдете мухльо, докторе, очевидно ме харесвате, а и като се има предвид, че не надушвам около вас да се навърта друга женска…

  Усетих, че по бузите ми се разлива червенина.

  – Къде бихте желали да отидем? – попитах, докато се опитвах да взема под контрол биещото си учестено сърце.

  – Наблизо има един прекрасен рибен ресторант.

  Намерихме много общи теми за разговор и се сближихме до степен, че да преминем на „ти” – огромен напредък, като се има предвид, че това бе първата ни среща, а аз съм доста сдържан по природа.

  После извиках такси. Излязохме пред заведението и зачакахме.

  Таксито спря на отсрещната страна на булеварда, защото паркингът пред ресторанта бе задръстен от коли. Сия се надигна на пръсти, целуна ме по бузата, обърна се и, хвърляйки предизвикателен поглед през рамо, тръгна да пресича.

  Бе пометена от движеща се с превишена скорост спортна кола. Изтърколи се върху предния капак, прелетя над покрива и се стовари с грозен трясък върху паважа, след което пририта няколко пъти и застина в неестествена поза. Ужасен от случилото се, изтичах до нея и коленичих. Опипах врата й, търсейки пулс. Пулс нямаше. Наистина нямаше. 

  След около пет минути Сия отвори очи и изръмжа, изкарвайки ми акълите.

  – Помогни ми да се изправя!

  – Не бива, в твоето състояние не бива… Извиках линейката, ще дойде всеки момент – изломотих притеснено.

  – Помогни ми ти казвам!

  Поколебах се, но и подадох ръка. 

  Тя се изправи и разкърши снага, при което гръбнакът й изпука.

  – Мамка му, осмият ми живот си отиде скоропостижно заради тази моя пуста разсеяност. Ако искаш да сме заедно дълги години, ще трябва много да ме пазиш, докторе.

  – Ще те пазя, Сия, ще те пазя – чух се да казвам. 

  Така заживях с котка.