Котешко царство - Мирая Гешева

 

Още откакто бях дете обожавам животните. И то всички – без значение дали са големи или малки, шумни или тихи, с козина или без, красиви или не чак толкова атрактивни, цапащи и изискващи грижи или пък лесни за гледане. Така се изправих пред най-големия проблем в живота си – нямаше как да имам всяко едно животно за домашен любимец, но и не можех да си избера кое харесвам най-много. В един момент  исках да имам кученце, по-точно пудел. Тогава бях в онзи период, през който минава почти всяко малко момиченце, което иска да бъде принцеса и да има бледорозов пудел с коронка на главата. След като обиколихме всеки съществуващ зоомагазин в града и не открихме нито един такъв, аз се отказах от тази идея. После,  един ден отидох на гости в една приятелка, чиито баща беше обсебен от морския свят и най-вече рибите – имаше най-малко пет аквариума, пълни с всякакви видове риби – от най-обикновени до такива, които се срещат само в кораловите рифове. Прииска ми се и аз да имам голям аквариум, в който да плуват безброй различни рибки. Но и тук ударих на камък, когато родителите ми разбраха колко скъпо и труднодостижимо удоволствие е отглеждането на екзотични риби в аквариум с големината на маса (точно толкова голям настоявах да бъде аквариума). После пък започнах да гледам пиратски филми и исках папагал, защото ми се стори забавно да си говоря с него и да го държа на рамото си. Както и да е, тази моя идея също не беше одобрена от родителите ми. Последваха няколко странни периода, провокирани от посещението ми в градския зоопарк. Не мога да повярвам, че ми е минало дори и през ум, че родителите ми ще се съгласят да отглеждам вкъщи маймуна, панда, тигър, лъвче, слон или пък жираф, след като ми отказаха дори рибки. След това исках пони, но тогава мама ме убеди просто да започна да ходя на уроци по езда на хиподрума. За момента, в който казах на родителите си, че искам нещо по-необикновено, като тарантула или змия, ще ви кажа само, че те изпищяха толкова силно, че чак съседите ги чуха. После пораснах и реших, че съм достатъчно отговорна за куче, но този път исках немска овчарка, защото тъкмо бях започнала да гледам полицейски филми и да чета криминални романи и ми се искаше някое лоялно, силно и умно куче, с което да преживея приключения. Но единствените приключения, до които успях да се докосна, бяха тези в книгите и филмите.

Така един ден леля ми ни дойде на гости, заедно със своята красива рижава котка. Тя ни помоли да се грижим за нея за няколко дни, докато тя е на почивка. Още когато я остави на земята, котката веднага скочи на дивана и се сгуши до мен. Аз я погалих леко по меката, пухкава козина, а тя притвори очи и замърка от удоволствие. През следващите няколко дни аз не правех нищо без котката на леля, а тя не ходеше никъде без мен. Когато стана време да се сбогуваме едва ни откъснаха едни от други. Така осъзнах, че най-много от всичко искам да имам котка за домашен любимец. Този път обаче родителите ми също забелязаха колко ми беше приятно да се грижа за котката на леля и ми направиха най-страхотната изненада досега – за рождения ми ден ми подариха малко бяло котенце с черни петна по лапите, нослето и дясното ухо. Бях толкова щастлива! И до днес си спомням как изкрещях от радост и заподскачах из стаята, гушнала малкото коте, викайки: „Благодаря!Благодаря!Благодаря!“.

След това последваха най-прекрасните години от живота ми. Сутрин котето ми, което нарекох Бела, ме събуждаше, като ме близваше по лицето. След това аз оставях Бела в нейната малка къщичка, която беше пълна с котешки играчки и едва се сбогувах с нея, за да отида на училище, а тя винаги ме изпращаше до вратата. Следобедите спеше на бюрото до мен, докато аз си пишех домашните, а вечерите аз си играех с нея. После я слагах на леглото до мен и така заспивахме. После Бела ме събуждаше и всичко се повтаряше отново и отново и така неусетно минаваше времето.

До скоро не се бях замисляла какво ли прави котето ми, което вече е голяма и красива котка, през нощта. Но един път се събудих посреднощ и когато посегнах да погаля Бела, нея я нямаше до мен. Станах и обиколих целия апартамент, виках я, търсих я навсякъде, но нея я нямаше. В първия момент се уплаших изключително много, но после се сетих за малката вратичка, която бях помолила да бъде направена специално за Бела, за да може да излиза да се разхожда в градинката пред блока. Веднага излетях през вратата и само след секунди бях долу.

Тогава я видях – котка, която се разхождаше съвсем спокойно по празната улица. Затичах се към нея, викайки „Бела! Бела, толкова ме уплаши!“, но когато котката мина под една от уличните лампи, видях, че тя беше шарена, а не бяла. Това не ми се стори толкова странно, докато не сбърках още една котка с Бела, а после и още една, и още една, и още една. Тогава се запитах: „Колко котки има в този квартал и защо всички се разхождат навън през нощта?“. Още по-странно беше, че всичките идваха от различни краища на града, но отиваха в една и съща посока, затова реших от любопитство да ги последвам, надявайки се, че ще открия и Бела там, където бяха всички останали котки.

Бях изминала едва няколко крачки и когато завих зад ъгъла, едва повярвах на гледката, която се откри пред лицето ми. Имаше толкова много котки и котараци, които обикаляха наляво-надясно, че сякаш цялата улица се движеше. Те всички вървяха на групички, сякаш бяха приятели, излезли да се позабавляват. Имаше дори и семейства. И когато нямаше как да стане по-странно, забелязах, че всички те се бяха запътили за конкретно място – някои влизаха в контейнери или се криеха под тях, други минаваха през дупки в стените или оградите, а няколко дори се промъкваха и в хралупи на дървета, катереха се по клоните им или се шмугваха в храстите. Когато котките по улицата започнаха да намаляват, аз се промъкнах до ъгъла отсреща и надникнах в един от контейнерите. Едва ли ще ми повярвате, ако ви кажа какво се случи после, защото дори аз не бих си повярвала. Но когато надникнах вътре, видях как един черен котарак на бели петна упорито натиска с лапи копчетата на един мобилен телефон, от който звучеше страхотна хип-хоп музика, на която още пет-десет котки танцуваха, подскачайки и въртейки опашки. Те бяха толкова сладки, че не можех да откъсна поглед от тях. Изведнъж чух едно тихо гласче, което трябваше да бъде вик, но на мен ми изглеждаше по-скоро като шепот:

- Всички на дансинга! Раздвижете тези опашки в крак, или по-точно в лапи, с ритъма!

Това беше диджеят! Катаракът проговори!

Разбира се в първия момент си помислих, че сънувам. Преместих погледа си към предната част на контейнера. Там имаше двама едри, черни котарака, пред които имаше опашка от двайсетина-тридесет котки. Котараците пускаха по един-двама през няколко минути, а останалите кротко чакаха на опашката. Тогава долових сякаш тих шепот, идващ откъм чакащите животинки. Приклекнах и се скрих зад контейнера, след това нададох ухо и чух двете бели котки пред мен как си говореха:

- Ох, това е ужасно! – оплака се едната.

- Вече цяла седмица се опитваме да влезем в този клуб, но все закъсняваме! – прибави другата.

- Може би ако не се спирахте всеки път при Елеганте, за да ви реши и подстригва козината, щяхте да сте вече вътре – подсмихна се една друга котка, която тъкмо излизаше от клуба и очевидно ги познаваше.

Котката мина покрай тях наперено и доволно, а другите две само тихо й изсъскаха. Едва не се засмях при тази очарователна гледка. Трябваше обаче да се преместя, защото котката идваше право към мен. Затова се спотаих зад съседния контейнер.

В него пък имаше няколко изящни, шарени котки, които ровеха из контейнера и занасяха разни дреболии, които намираха вътре на други котки, наредени на опашка отвън. Когато получеха исканото, тези на опашката се пъхаха под контейнера и се настаняваха там. Наведох се, за да чуя разговорите им и първо се заслушах в един семеен спор:

- Но аз искам още едно мишле! – мрънкаше малкото коте.

- Не, не може! – отвръщаше майката отново и отново. – Много добре знаеш, че сега сме в криза за мишки и плъхове! А и от тях се пълнее лесно и ако ядеш по много ще надебелееш!

- Но аз искам!

- Слушай майка си, сине! – тросна се накрая и бащата, след което малкия котарак замълча, но продължи да скимти тъжно.

След това погледът ми беше привлечен от група привидно млади котки и котараци, които се настаниха в единия ъгъл и започнаха да си говорят и да се смеят:

- Пак се провали на теста за бързина с мишката, Рей – подсмихна се една черна котка със светло петно на окото.

- Е, и? – ядоса се Рей. – Ти пък се дъниш на почти всеки изпит за ловкост с фенерчето и светлинката.

- Знаеш, че се опитах да уча и да се упражнявам, но срещу нас живее един много готин котарак, който обича да се излежава на перваза на прозореца, а моята стопанка винаги оставя завесата отворена. Изобщо не мога да се концентрирам.

Двете котки започнаха да се кикотят. Тогава към разговора се включиха и котараците.

- Вие поне нямате луд треньор по надбягване, който ви кара да се упражнявате във всяка свободна минута, за да сте във форма – оплака се един черно-кафяв котарак с лъскава зализана козина.

- Но ти все още си най-добрия и най-бързия в цялото училище – обади се една от котките.

- Не за дълго – заяде се друг котарак с рижава козина. – Скоро ще започна да те побеждавам, ще видиш.

- Мечтай си – изсмя се черно-кафявия.

- Да, нямаш никакъв шанс – добави друг котарак със сива козина на черни райета.

Последва шумен смях, после започнаха друг разговор, а аз реших да разгледам и останалата част от „Котешкото царство“, както реших да го наричам. Беше просто уникално! Имаха си всичко, което имаха и хората – клубове в контейнерите, като във всеки контейнер се слушаше различна музика, заведения, където младите предпочитха да се събират, ресторанти, в които най-често можеха да се забележат двойки, излезли на вечеря, фризьорски салони и салони за красота в храстите, катерушки и въртележки в парка, които бяха като фитнес и тренировъчен център, дори и училище, което се състоеше от няколко близко разположени дървета в голям парк. Именно то ме впечатли най-много. Всяко дърво отговаряше на различен клас, като те ставаха все по-високи с напредването на обучението и възрастта на котките. Долу в хралупите на всяко дърво бяха най-слабите ученици, а горе по клоните бяха по-успешните, като колкото по-високо се намираха, толкова по-добри резултати имаха. Останалата част от парка се използваше за трениране на спортове, събиране на клубове и явяване на изпити, за които трябваше повече пространство от една хралупа. Докато разглеждах училището за котки, наблюдавах тренировка на отбора по надбягване, както и на тези по преследване и по игра, която те наричаха „скрий и открий“. После видях и явяващи се на изпит по ловене на мишки, по подчинение, преследване на светлинка и катерене. Беше просто невероятно!

Продължих да се разхождам из тайния среднощен котешки град и да изучавам всички неща, които кротките, послушни, дори леко мързеливи, домашни котки правеха, когато стопаните им спяха. Така докато се промъквах и спотайвах зад ъглите и контейнерите, забелязах как всички започнаха да се озъртат наляво-надясно и да си шушукат. Изведнъж се чу много силен шум, сякаш някой удряше по капаците на контейнерите. Всички котки и котараци излязоха от местата, където се бяха шмугнали и се подредиха в изключително дълга редица, застанали плътно едни до други, сякаш по команда. Аз се спотаих зад ъгъла на най-близката сграда и огледах котките в близост до мен, но никъде не видях Бела. Всъщност досега никъде не я бях забелязала и леко започвах да се тревожа.

Точно тогава трясъците спряха, което беше знак за всички котки и котараци да започнат да тропат едновременно с лапи. Всичко това беше до някаква степен зловещо, но и доста впечатляващо. Те бяха като някакви роботи, програмирани да се движат в синхрон при чуването на определени звуци. Тропането продължи известно време и тъкмо започнах да се чудя какво в действителност се случваше и дали не сънувах, когато видях една група от черни котки да маршируват в средата на улицата, плътно едни до други. Те стигнаха до края на улицата, която свършваше със стена, на която бяха облегнати няколко контейнера. Котките се качиха върху тях и за секунда застинаха на местата си. В този миг сякаш всички животинки спряха да дишат в очакване на нещо.

Тогава един от черните котаци горе на контейнера пристъпи крачка напред и се провикна изненадващо силно:

- Котки и котараци, моля приветствайте Нейно Величество Кралица Бела, вашата красивата, смела, изящна и милостива господарка.

Черните котки горе на контейнера се отместиха встрани и измежду тях се показа една прекрасна бяла котка, с черни петна по лапите, нослето и дясното ухо. Нямаше как да я объркам – това беше Бела, моята Бела, моят домашен любимец! Само като я видяха, всички котки и котараци, включително и тези горе на контейнерите, направиха дълбок поклон, като муцунките им почти докосваха земята. Бела пристъпи напред гордо и се провикна мило, но все пак строго:

- Изправете се, моля ви, скъпи поданици! Можете да продължите със заниманията си.

Всички веднага вдигнаха глави и се разпръснаха и скоро всичко си беше както преди, сякаш нищо не се беше случило. Аз пък реших да се приближа колкото мога по-близо до мястото, където беше Бела. Стигнах точно навреме, за да видя как котката ми влезе в контейнера, върху който стоеше до преди малко, придружена от своите помощници. Когато извън контейнера останаха само няколко пазачи, аз бързо се шмугнах отзад и се заслушах в разговора вътре.

- Добре, нека Съветът на тринайсетте черни котки да започне – заяви твърдо Бела. – Някой има ли нещо спешно за докладване?

За момент настъпи тишина, после се обади един котарак:

- Както вече неведнъж сме Ви споменавали, Ваше Величество, кризата за мишки и плъхове се задълбочава все повече, поради намесата на хората, които постоянно ги избиват с капани.

- Да, но ние не живеем преди сто-двеста години, когато котките са ядяли само мишки, така че няма как да останем гладни – обади се една котка.

- Вярно е, но все по-често се налага на продавачите в заведенията и ресторантите да връщат посетители, защото мишките са свършили – продължи да упорства котарака.

Вероятно спора щеше да продължи още дълго, ако Бела не се беше намесила:

- Добре, добре, успокойте се. Вярно е, че проблема с намаляването на мишките и плъховете е сериозен, но ние не можем да направим нищо – не можем да спрем хората да ги убиват. Затова да не си пропиляваме времето с неща, за които не можем да се погрижим. Така че моля Ви, кажете ми какви други новини имате или какво друго тревожи моите скъпи и верни поданици.

- Разбира се, Ваше Величество – отвърна някакъв котарак. – Всичко във владенията Ви е чудесно, благодарение на Вас и мъдрия начин, по който ни управлявате. Всичко е в разцвет – резултатите на учениците са все по-високи, нови и нови клубове, ресторанти и заведения отварят врати, така че опашките намаляват, котките са все по-щастливи, никъде не е претъпкано, както беше преди и всички ваши поданици, дори най-отдалечените от тук, могат да се забавляват, да спортуват, да учат, да се хранят, имат всичко, което имаме тук, в Центъра. Благодарение на Ваше Величество всички поданици са щастливи, и градът се развива със скорост, невиждана до сега.

- Благодаря ви, но с такива страхотни поданици като вас, няма как градът да не процъфтява.

Вероятно после разговора е продължил, но аз вече бях толкова горда с Бела, че не намерих за необходимо да продължа да слушам какво си казваха вътре. Запътих се към вкъщи, защото трябваше да има достатъчно време да се прибера преди слънцето да изгрее и Бела също да се прибере.

След дълго време на промъкване и прокрадване из улиците на Котешкото царство, най-после отново бях под завивките на мекото си, удобно легло. Бях толкова изморена, че преди да се замисля какво невероятно приключение бях преживяла тази нощ, вече бях заспала непробудно. Не знам колко време е минало оттогава, но когато отново отворих очи, слънчеви лъчи се прокрадваха през завесите, а Бела ближеше лицето ми, както правеше всяка сутрин.

Дори до днес не знам дали онова, което видях беше истина или просто сън, но със сигурност бях решила да направя едно нещо – да убедя хората в града, че няма нужда от капани за мишки, защото котките в града са достатъчни, за да се справят с всяка една. Колкото до Бела, продължих да я глезя и да си играя с нея през деня, но от време на време вечер, преди да заспя, я поглеждах и си я представях отново величествено извисена над всички останали котки, като една велика кралица, водеща поданиците си към  успехи. Дори всичко онова да е било просто сън, аз никога не спрях да вярвам, че моята котка е най-уникалното същество на планетата. В очите ми тя беше Бела – обикновена котка през деня, велика кралица на таен котешки град през нощта, но и просто най-прекрасният домашен любимец, който бих могла да си представя.