КОТКАТА - Маруся Николова

Нощта беше тиха и по нищо не личеше, че ще се случи нещо ужасно. Но по незнайни канали котката го усещаше. Снишаваше се, душеше тревожно и издаваше стържещи звуци.  След трескаво обследване улови откъде изтичат вибрациите. Впери взор в стопанката си и се метна в скута й, докато тя преполовяваше тортата с розов крем. Но нейната сладост не бe достатъчна, за да неутрализира горчивите мисли на изоставена жена. Той я напусна заради килограмите, които натрупа, не само от болестта, но и от безразборното хранене. Преди да прекрачи прага се обърна към нея със следните думи, изразяващи дълбокото му разочарование и набъбнала неприязън:

-         Не съм ти поставял ултиматум, а може би трябваше, за да си подготвена за раздялата. Но сигурно си предусещала, че няма как да ме задържиш като мъж с телесата, които опъват бельото до скъсване и преливат от него. Главната цел в живота ти се състои в това, да се натъпчеш. Ако беше малко по-лекичка щяхме да останем заедно до края, но ти загуби контрол над килограмите... И не ми се оправдавай с твоето „хашимото”. Милиони жени по света живеят с това заболяване на щитовидната жлеза, но не надхвърлят стоте. Изглеждаш неприятно и неестетично. Спокойно мога да се скрия зад гърба ти и да остана незабелязан. Последната почивка с минерален басейн, ускори края. Засрамих се, че съм с теб и гледах да съм по-встрани, като непознат, минаващ наблизо. А на блок масата не исках и да поглеждам какво трупаш в чинията си. Беше двучасово ядене като за последно. Но, когато се заклещи в металната стълба на излизане от басейна, нямаше как да не се притека на помощ. Не успя да свиеш колене и заседна с ханша под носа на онези, които се канеха да излизат от водата. С моето усилие и твоето хлъзгаво завъртане и тюленско мятане най-сетне успяхме, но станахме за смях. Децата, които не могат да прикриват емоциите си зяпнаха, а после се разкикотиха. Анализирайки положението избистрих своето решение: „Напускам те!” А ти обмисляй оттук нататък какво ще правиш без мен. Разполагаш със средства и затова не ме е грижа... Едва съм си тръгнал и вече ми олекна на сърцето, сякаш беше стъпила върху него... Ех, как ще се радвам на свободата си. От край време тя ме привлича неудържимо. Даже ще отскоча до нощния бар отсреща, за да пийна едно. Мислех да го направя преди да си подам оставката, но прецених да е на трезва глава. Не успях да те спра от храна, но и ти няма да успееш да ме спреш от бягство, дори да затиснеш вратата с туловището си.

При тези финални думи на нестройния монолог, поразяващи с жестокостта си, котката отскочи като от пружина и заби нокти в бедрото му. От бесния гняв очите й придобиха цвят на вулканична лава. Нищо елегантно и грациозно нямаше в заплашително настръхналия извит гръбнак и опашката, утроила обема си.

-         Какво направи, проклетнице – извика той, - одраска ме?! –

Не адвокатствай, дяволе черен, безполезно е!

Той я отхвърли, но не със злост. Обичаше животинката и тя щеше да му липсва. Преди десетина години, когато бяха още тънки, стройни и влюбени, я намериха хвърлена в един трап. Беше кално, а той в светъл нов костюм. Нагази смело в ръждивата кал и го пожертва, за да спаси едва прогледналото коте, което се превърна в пазител на мира и сговора вкъщи. Имаха малко приятели, но тя определяше с кого да контактуват. Драскаше онези, които не одобряваше и мъркаше на тези, които приемаше за достойни да я погалят. Колкото и време да минаваше тя не променяше отношението си към тях и с нищо не можеха да я подкупят. Впоследствие стопаните й разбираха, че котката е с безпогрешна интуиция. „Приятелите” се оказваха предатели.

 Беше свръхчувствителна, интелигентна и своенравна. Усещаше напрежението помежду им и ги сдобряваше. Умилкваше се около тях и предеше монотонно, подгъвайки лапи, като в транс, и сякаш ги придърпваше един към друг. Пръстите, които се устремяваха да я погалят се преплитаха и споровете угасваха, преди да се разгорят. Вероятно сега бе усетила, че нещата са извън контрол. Че мъжът наранява жената и се изплъзва от къщата, в която господстваше. Искаше да го задържи, за да й бъде подвластен. Да й лови риба и да спи на кравай в краката му.

На излизане от бара, тъкмо да завие зад ъгъла, съпругът се обърна за сбогом и тогава видя как котката се носи като стрела след него. Имаше пълнолуние. Наблизо изкряска кукумявка. Пребледнял той и с кожата си усети, че се е случило нещастие.

 

 

Обидата сякаш премина през плътта и прониза костите. Щом хлопна вратата зад гърба му, се „избистри” и нейното решение: „Нямаше смисъл да живее! Какъв живот бе това? Без любимия човек, без родителите, заселили се в чужбина.” Но преди да си окачи въжето тя реши да изяде цялата торта, която направи днес. Не трябваше да е напразен трудът й. Пък и нека се прости с този свят преситена от сладко, за което копнееше. Тортата трябваше да пренощува, защото се казваше „Ден и нощ”, но нямаше време за чакане да омекне от крема. Когато това стане нея няма да я има... Той й каза, че е разочарован. А тя? Да не би да е очарована от честите му запои. От наглите флиртове и безобразни лъжи, от пренебрежителното му отношение към родителите й, които им подсигуриха спокоен живот. И още много „от”, които я тласнаха към успокоителното тъпкане, целящо да заглуши празнотата и мълчаливия протест.

Нямаше нужда да търси въже, дългият и тесен шал, който му изплете за миналогодишната Коледа, щеше да свърши работа. Стъпи тежко и тромаво върху пейката и го преметна през най-близкия клон на самораслата джанка. Трепереща и пребледняла пъхна глава в примката. Без да си даде минута за размисъл, понесена от гребена на отчаянието, ритна пейката.

За неин късмет клонът на старата джанка изпука и се счупи под тежестта й. Тя се сгромоляса и усети острата болка на счупването. Падналият върху нея клон я шибна по тила и тя загуби съзнание.

 

Сега, тук в болницата, укрита в бинтове и гипс, като планински релеф със сняг, тя се срамуваше от себе си и изви очи, когато лекарят се наведе и попита:

-         Как се чувствате?

-         Не зная.

-         Здравата го изплашихте – и той посочи спящия върху табуретка съпруг. – Не е мърдал оттук.

-         Преиграва, бива го за това – тя не изтъкна значителния му дял в опита за самоубийство.

-         Чух, че отказвате храна. Не настоявам, но поне приемайте течности.

-         Засега не искам нищо. Ще мина на резерва... доста съм складирала – добави със сълзи в очите. Мекият тон и човешкото съпричастие я побутнаха към самосъжаление.

-         Не се бойте, ще потръгнат нещата. Ще регулирате този процес. Нужна е вяра в собствените сили.

Тя реши да се накаже за необмислената постъпка с лишаване от храна. Заради страстта й към нея щеше да загуби най-ценния дар – живота и да нарани родителите, които й го бяха дали! Бе назрял моментът за коренна промяна. Завърна се и ще живее както нов човек.

Преструвайки се на заспал той чу разговора и видя как тя заплака, когато излезе лекарят. Ако беше заплакала така горчиво и го бе помолила да остане, той нямаше да си тръгне. Но прекомерната й гордост го мачкаше. Никога не показваше чувствата си и избягваше закрилата му. Не го молеше за каквото и да било. Той се чувстваше безполезен и незначим. Затова й отвръщаше с присмех и натиск там, където ще я заболи. Но не беше сигурен, че иска да приключат брака си и нейната съдба не му беше безразлична.

 

Вече у дома той и подаде първата рокля, която му попадна под ръка и тя увисна на раменете й. Това се случи и с всички останали. Не й беше нужно огледало, за да разбере, че изглежда добре. С обожание я следяха два чифта очи – неговите и на котката, която възторжено скачаше от единия към другия и ги обвързваше с невидими нишки, които нямаше как да се скъсат.