Моята черна котка - Рая Вид

            Боже, какъв късмет имах! Лежеше до мен и мъркаше, та се късаше чак – някак нежно, провлачено, възбуждащо. Обичаше да се търкаля в леглото ми. Стройното ѝ черно тяло се допираше до моето и се движеше в такт с дишането. Извиваше се, гърчеше се, свиваше се, протягаше се… Лъскавият косъм леко потрепваше, сякаш танцуваше. О, тя умееше да танцува на всякаква музика и тогава приличаше на змия, която се надига, върти, увива, кърши снага и после бавно се снишава, плъзга се и притихва в очакване на скок, сякаш дебнеше мишка. Гледах я и не вярвах да е толкава дресирана, по-вероятното беше, да имаше тия умения по рождение… Възхищавах се на дългите крака, на изящните нокти, на миглите и дори на мустачките ѝ. Приличаше на богиня не само в съня си. Когато беше будна, пристъпяше царствено с грация, вирнала глава, изпънала шия, и сладострастно въртеше задните си части. От време на време ми пращаше загадъчни погледи с огромните си очи, които всеки път ме омагьосваха. Как да не ми завиди човек за невероятното създание, което имах? Та, то си беше цяло съкровище!…           

             Не се страхувах, не бях суеверен и не се смущавах от черния ѝ цвят. Той беше нещо естествено по тези места и за породата ѝ. Много пъти ми наповняше за черните пантери и се радвах, че я притежавам. Доведох я чак от Южна Африка и платих за нея цяло състояние. Там живееше в един бардак и всеки мъж, който влизаше и излизаше, я подритваше с крак. Дожаля ми и я поисках за себе си. Бях джентълмен и щях да се грижа за нея. Обещах ѝ го наглас. Тя не се дърпаше, а се примири и смирено тръгна след мен, като често ме настигаше, скачаше в скута ми, прегръщаше ме и ближеше ръцете ми за благодарност. Мислех, че ще избяга, когато види непознато и далечно място, но не! Изумих се, че толкова бързо ми се довери. Дори стана моя сянка и не се отделяше от мен. Бях вече нейният господар, нейният собственик, нейния любим… А тя - отвсякъде мацка, та чак дрънкаше! Нейната привързаност ме правеше горд и силен мъж. Знаех, че няма друга толкова всеотдайна и вярна като нея. Така стана моя спътница в живота ми. Вече не можех да я оставя сама, защото тъгуваше и дори не се хранеше. Замислих се и реших, че няма нужда да я крия от чуждите погледи. Затова започнахме да ходим заедно навсякъде с колата ми – и на море, и в планината, и в службата ми, и в ресторанта, и по улиците. Нямаше нужда от каишка – беше кротко божие творение и никому не създаваше проблеми. В началото хората ни гледаха накриво, сочеха ме с пръст, шушукаха зад гърба ми, но аз не обръщах внимание. След това свикнаха с нейното присъствие. Милата ми красавица! За мен тя беше малка черна перла, моето любимо коте, моята неотразима мацка, моето съществуване, моят смисъл на живот и аз направо си умирах за нея...
            Ето и сега се протегна, измърка нежно, а аз я докоснах с целувка, както правех всяка сутрин, и казах:
            - Събуди се, миличка!... Хайде, ставай, хубавице!... Чака ни един прекасен слънчев ден… Сега, обаче, е време за закуска… Сам ти я приготвих… Хайде, съкровище!...
            Тя отвори бавно очи, премигна няколко пъти с дългите си мигли и се усмиха доколкото можа с цялата любов на душата си.

-          Прекрасна си, както всеки път!  Ооо!... Не ме изкушавай, моля те!... Какво?...

Сега ли?... Искаш да сме още в леглото?... Но, мила моя, така няма да станем и цял ден, нищо че е неделя, трябва все пак и да се храним…

            Не обърна внимание на думите ми. Измърка гальовно и се сгуши в мен. Кожата ми настръхна. Кръвта ми запулсира. Бях щастлив много… В този момент се чувствах като разгонен котарак, готов да приласти на всяка цена избраница си. Беше моя завинаги!... Погалих я нежно навсякъде, наведох се и плъзнах език по тялото на най-очарователната и страстна съпруга на света – моята, нищо че беше черна и за хората - само негърката Наоми…