Мистерия - Рая Вид

В един съботен ден, някъде около обяд, я срещнах на автобусната спирка. Хм! Едно малко, свито коте на около два-три месеца. Нещо трепна в мен. Не беше черно, за да се плаша от него, нито денят беше петък или 13-то число. Загледах се в това същество и нежно попитах:

– Какво правиш тук, миличко?

В отговор чух тихо и плахо „ма-ау, ма-ау", което така ми заприлича на „ма-ма", че краката ми чак се подкосиха. Бяха минали почти три месеца от загадъчната смърт на дъщеря ми Мая и това ме смути. Тръгнах, пазарската чанта натежа изведнъж в ръцете, а мяукането кънтеше в ушите ми. Не помня как извървях пътя до блока, но когато се обърнах на входната врата, котето беше в краката ми. Грабнах го в обятията си като малко дете, изкъпах го, подсуши го, а то си намери бързо място върху един кашон, в който бях сложила стари детски книжки. И колкото пъти влизах в стаята, малкото същество скачаше от мястото си, политаше като стрела към мен и скачаше в прегръдките ми. Такова нещо за първи път и куче не би направило. Котето получи бързо името си. Започна да мърка силно, а аз веднага се сетих за оная песничка „Чело коте книжки" и от „мър" и „чело" стана Мърчела. Красавица беше тя и по всичко ми напомняше за Мая... Полуангорка с голяма рунтава опашка (вечно навирена), стъпваше грациозно. Помнех как дъщеря ми се учеше да стъпва така с една дебела книга на главата. Имаше нещо в захапката и зъбите ѝ и не можеше добре да мяука и все ми се струваше, че ме вика с „ма-ма, ма-ма". Като малка Мая не можеше добре да произнася всички думи и носеше дълго време шини за изправяне на зъбите... Окраската на котката толкова много приличаше на един пуловер на Майчето – сиво, черно, тъмно жълто и бяло. Боже!... Отпред имаше голям бял нагръдник и когато Мърчела седнеше някъде, мяташе с финес опашката около врата си, а аз, злощастната майка, виждах рошавия шал на дъщеря си. Очите на Мърчела бяха големи и жълти, но и те ми напомняха за моминските очи на момичето ми. Беше ги осветила на един зимен лагер в планината и от слънцето и снега получиха жълт оттенък. От време на време слагаше очила заради това, а котката имаше по една извита черна черта под очите, които приличаха на очила. Майчето носеше обеци, а при Мърчела бяха като дълги косми, излизащи от ушите, които увисваха надолу също като украшения. Котката имаше на задните си крака естествени ботушки в кафяво и сиво като ботушките на... Ооо! Толкова много съвпадения! А и козината отзад, която приличаше на къси панталонки?... Ах, и още нещо! Мая обичаше да седи в кухнята на стола до прозореца и гледаше навън замечтано, отнесено. Мърчела го правеше също и когато сядах на това място, тя скачаше в скута ми, обвиваше лапичките си около врата ми, слагаше глава на гърдите ми, мъркаше нежно и заспиваше. Така правеше и детето ми, когато беше малко… После котката скачаше на мивката, чакаше да ѝ пусна чешмата, пиеше вода и си миеше лапичките... Дали наистина Майчето толкова много липсваше в дома ни, че всичко така напомняше за нея или беше една мистерия, никой не знаеше, но имаше необясними неща.  Чудех се как може да открехне гардеробчето ѝ с лапичка и муцунка и да се настани между дрехите, които дълго пазех... Сякаш взимаше някаква енергия от този дрешник... Там се криеше и спеше често, а аз я търсех и викаше с часове… Дъщеря ми все бързаше в живота си – роди се с един месец по-рано, проходи рано – нямаше още девет месеца, проговори рано, започна да чете на пет години, тръгна на училище рано, рано стана жена, рано роди, рано загуби детето си, рано поумня и рано си отиде от този свят. Падна и повече не стана. И никой не можа да каже причината за смъртта ѝ… Всичко след това продължаваше все така някак си тайнствено...

Веднъж клекнах до Мърчела и просто ѝ казах:

 – О, мамина сладка, дай „здрасти” на мама!

От радиото се носеше някаква нежна мелодия. Котката ме погледна с големите си очи и най-неочаквано подаде лапичка. После се завъртя на задните си крака и направи няколко стъпки, сякаш танцуваше. Оттогава винаги го правеше, когато я молех.  Дълго я държах за крачето, сякаш държах наистина ръката на дъщеря си и някаква топлина се разливаше по тялото ми...

Един ден, когато бях на работа, котката се скрила в банята зад завесата и предаде богу дух, без видима причина... Ветеринарят не можа да установи диагнозата... Изчезна така загадъчно, както се появи... Сърцето ми се сви и заживях в очакване скоро да получи следващото ѝ мистериозно появяване... Всъщност кончината на Мърчела беше след оня сън, малко след помена на деветия месец… Сънувах Мая и сякаш получавах съвети от нея за действията и живота си. Тогава сънят ме озадачи: Дъщеря ми се качваше по някакво стълбище, а аз не можех да премести дори и крак след нея, сякаш стъпалата бяха в друго измерение, а тя от олово. Само протягах ръка към детето си и го зовях... Изведнъж момичето се обърна и някак тайнствено каза:

– Мамо, не се тревожи! Аз пак ще се върна… Сега трябва да вървя…           
            – Майчеее! – извиках в съня си, но в отговор чух само едно провлачено: – Мяууу!...

Събудих се, потънала цялата в пот… Котката лежеше в краката ми… После дълго стоях будна, без да разбирам това нощно послание. Обясних си сънуваното, след като Мърчела си отиде от този свят, но друго не можех да стори. Загадките нямаха край, спомените също, сякаш напомняха за прераждания и минал живот.Не! Не бях луда! Просто се примирих, защото в най-трудните за мен дни в живота ми, празното място зае една котка, която по всичко приличаше на дъщеря ми...